По този начин ми го бе обяснил и Лиъм. Джуд бе проявил достатъчно прозорливост, за да долови нещо, което аз никога не бих сметнала за възможно. С родителите ми и Сам... Те бяха студени, след като им бях изтрила спомените – или по-скоро запечатала спомените, или каквото там вършех в действителност. Тогава бях толкова малка, че просто бях приела, че някаква част от тях разбира каква съм аз и ме мразят заради това.
Може би тогава не бях напълно на грешен път. Ако бях премахнала спомените им за себе си, но не бях докоснала чувствата, които имаха, дали и те щяха да се усещат като Лиъм? Дали просто и те не бяха уплашени и объркани от това, което изпитваха? По това време майка ми не бе особено стабилна психически, получаваше пристъпи на паника дори и ако закъснеех със секунда на прибиране от училище. Може би в онази сутрин ме бе видяла и всичко ù бе дошло твърде много. А татко – спокойният ми татко, моята опора, – той може би се бе притеснявал за нея и затова не ме бе извикал да се върна обратно вътре.
„Вероятно можех и тях да поправя.“ Гласът бе тих, но бе там. Звучеше в ушите ми.
– Но това не променя нещата, които Лиъм усеща в момента – отбелязах аз. Или пък начина, по който щяха да се почувстват родителите ми, ако откриеха каква всъщност бе дъщеря им.
Оставих се другите да ме заведат обратно в колата и се настаних на задната седалка. Преди да дойдат да ни вземат, те вече бяха събрали палатката и прочистили периметъра на лагеруване. Не само защото се бяха притеснили за нас, а защото и Вида най-после бе смогнала да изпрати съобщението си до Кейт.
И бе получила друго в отговор.
Вместо да седне на една от предните седалки, Вида се приплъзна до мен. Джуд бе започнал да се качва след нея, но тя го избута обратно с крак и каза:
– Ще идеш ли да извикаш бабчето? И му кажи да си размърда задника!
Джуд запротестира, но Вида вече затваряше вратата.
– Какво има? – попитах, чувствайки се доста по-разтревожена при вида на Разговорника в ръката ù. – Какво каза тя?
– Не знам... Има нещо гнило... – отвърна Вида. – Прочети сама.
Синьо-бялата светлина на Разговорника изпълни пространството около задната седалка, докато превъртах разговора нагоре, за да видя последните съобщения.
РАДВАМ СЕ, ЧЕ СТЕ ДОБРЕ // ТРЯБВА ДА СЕ СРЕЩНЕМ ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО // НАСТОЯЩО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ?
Вида бе написала в отговор:
НАСТОЯЩО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ ДОБРО // УТРЕ МОЖЕМ ДА СМЕ В КАЛИФОРНИЯ
Отговорът бе мигновен:
ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ И ЩЕ ВИ ЕСКОРТИРАМ // ПУЕБЛО, КОЛОРАДО // ОТЪРВИ СЕ ОТ ЦЕЛТА
Знаех, че в кратките отсечени съобщения се губеше гласът на човека. В това се криеше и целта на Разговорника – да предава нужната информация максимално бързо. „Отърви се от целта“ обаче звучеше доста грубо. Не само това, но защо щеше Кейт – или пък Коул – да рискува да напуска Щаба, привличайки излишно внимание към плана си?
НЕ СПОДЕЛЯЙ С ЦЕЛТА МЯСТОТО НА СРЕЩАТА
Под това имаше адрес на улица.
– Мислиш ли, че нещо е станало? – настояваше Вида. – Защо, по дяволите, тя ще рискува да напусне Щаба, при положение че така може да издаде цялата Операция?
– Може да смята, че няма да успеем да прекосим границата на Калифорния без нейна помощ? – това бе доста слаб опит за обяснение, но бе възможен. – Вида, тя лично ли ти даде Разговорника? Искам да кажа, подаде ли ти го физически?
– Да – отвърна Вида. – Нико сам настрои връзката между двата. – Наблюдавах как тъмните ù очи постепенно се разшириха, когато в крайна сметка и тя стигна до същата ужасна възможност, на която се бях спряла и аз. – Мислиш, че някой е взел Разговорника от нея ли? Че нещо ù се е случило? Или пък е в Коул?
– Смятам, че е възможно някой да е проникнал във връзката между двата ни Разговорника – казах аз, а гласът ми прозвуча доста по-спокойно, отколкото се чувствах. – И през цялото време са прихващали съобщенията ни.
– Няма начин – каза Вида. – При тези устройства просто не можеш да хакнеш линията. Има ли начин да проверим?
Може би – един. Стиснах челюст и изписах всяка дума внимателно, предпазливо.
ЩЕ СЕ СВЪРЖЕМ ПРИ ПРИСТИГАНЕ // ДО СКОРО, АЛИГАТОР
Секундите се провлачваха, а екранът изгасна от липса на активност, но аз не го изключих, а Вида не се отдръпна, докато той не светна отново с пълната си светлина. Вибрацията сякаш пробягваше по целия ми скелет и изпращаше зад себе си вълна от настръхване.
ДОБРЕ // ДО СЛЕД МАЛКО, КРОКОДИЛ
Минаха още десет минути, преди момчетата да се появят на вратата на магазина. Всеки носеше нещо различно в ръце. Дунди бе притиснал към себе си пакет тоалетна хартия. Джуд балансираше с пет различни вида пакетчета чипс, а Лиъм се бореше да не изпусне своите десет бутилки с безалкохолно.