Мъжът, чакащ пред задната част на сградата, дори не успя да се обърне, преди да го поваля на земята с дупка с размер на монета, появила се в задната част на черепа му. Аз отскочих и изпуснах китката на жената. Последният ми поглед, преди връзката да се преустанови, беше към синя папка и съдържанието ù, което се разпиля от вятъра, пропадайки надолу в близкото езерце.
Отворих очи, макар че светлината от висящата крушка правеше туптенето зад очите ми още по-трудно за понасяне. Поне не беше мигрена. Болката намаляваше с всеки нов път, в който вършех това, но чувството за дезориентация бе все така смущаващо. Отне ми две секунди да си спомня къде съм и още две, за да открия гласа си.
– Тя се е срещнала с един мъж в парка, зад обществената тоалетна. Застреляла го е в главата, след като го е приближила изотзад. Информацията, която той е носел, е била в синя папка.
– Видя ли какво се е случило с нея? – в тона на Албан се процеждаше вълнение.
– Тя е на дъното на езерцето – отвърнах. – А защо го е застреляла? Ако е трябвало да се свърже с него...
– Достатъчно, Руби – прекъсна ме Кейт – Моля, нека да я изведат.
Жената накуцваше, все още беше зашеметена от влиянието ми над нея. Не им се противопостави, когато те ù сложиха белезници и я вдигнаха от стола. Но ми се стори, че дочувам как плаче.
– Какво ще стане с нея? – попитах, обръщайки се обратно към Кейт.
– Достатъчно – повтори тя отново. Сепнах се от тона ù. – Нали бихте ни извинили? Доволен ли сте от постигнатото?
Този път Албан ни посрещна на вратата, но така и не измина остатъка от пространството, което ни разделяше. И дори не ме погледна в очите.
– О, да – каза тихо. – Повече от доволни сме. Това, което можеш да правиш, скъпа, е доста специално и нямаш представа как ще можеш да ни помогнеш да наклоним везните в наша полза.
Но аз имах.
Лиъм не ми беше разказвал много за времето, което бе прекарал в Лигата. Било е кратко, брутално и толкова разрушително, че той бе рискувал и беше избягал още при първата възможност, която му се бе предоставила. Но макар и да не го осъзнавахме, той вече ме бе подготвил за новата реалност в живота ми. Предупредил ме беше не веднъж, два или три пъти, че Лигата ще контролира всяко мое движение, че ще очакват да отнема нечий живот просто защото те ще се нуждаят от това и ще го желаят. Беше ми разказвал и за брат си Коул и за това, в което се бе превърнал под влиянието на напътстващите ръце на Лигата.
Коул. Знаех от клюки в Лигата, че сега той вече бе важна клечка – агент под дълбоко прикритие с ужасяваща продуктивност. Лиъм ми бе споделил, че той се зарежда от мощния импулс, който съпровожда изстрела на оръжието.
Но това, което никой не се беше сетил да спомене – нито дори Лиъм, – бе колко много те двамата всъщност си приличаха.
Трета глава
Незнайно по каква причина, но Джуд се бе самопровъзгласил за едночленен комитет по посрещането на екипа ни. Когато се прибрах в Щаба след първата си Операция с Лигата, именно неговата върлинеста, крачеща фигура ме очакваше в края на антрето, втурвайки се към мен и погребвайки ме под лавина от въпроси. Шест месеца по-късно той все още бе единственият, който ни чакаше, награждавайки успешното ни завръщане с усмивка, прорязваща лицето му.
Стегнах се, за да поема удара, а през това време Вида притисна пропуска си към вратата. Роб и останалите от тактическия екип бяха ескортирали преди няколко минути вътре Коул Стюарт, но аз си бях наложила да изостанем малко и да не бързаме с преминаването през тунела. Беше важно Роб да се сдобие изцяло със заслугите за тази Операция, да бъде оставен да се отъркаля в славата си, както куче би го сторило в трева. Дочули бяхме как овациите се засилиха в момента, в който те преминаха през вратата. Видяхме как изправиха юмруци нагоре, докато влизаха в Щаба и почти изоставиха Коул в инвалидната количка.
Вече нямаше никого в дългото бяло антре. Зад агентите се стелеше пътека от празничен шум. Тя намаляваше с всяка стъпка, с която те напредваха, докато накрая можех да доловя единствено собственото си дишане и да видя празното пространство в края на коридора... там, където трябваше да е Джуд.
– О, благодаря ти, Господи! – каза Вида, протягайки ръце над главата си. – Поне днес няма да се налага да ми изправят гърба след смъртоносния му захват. Адиос, Бу!