– Вярвам, че ФК би искала да промени... тази програма... – статичен шум отново. Но дори и той не можеше да прикрие колко неудобно му бе на Боб да говори по въпроса. – Ние бихме искали да продължим с едногодишното наблюдение на петгодишни деца в едно от нашите съоръжения, но ако те не покажат... опасните странични ефекти на ОМИН, бихме предпочели да се връщат у дома, отколкото автоматично да отиват в един от тези рехабилитационни лагери...
След рязко щракване линията напълно заглъхна. Новинарката повтаряше името му „Боб? Боб? Боб?“ отново и отново, сякаш беше възможно някак да издърпа гласа му обратно през замрелия въздух.
Двайсет и шеста глава
Знаците бяха болезнено искрени, когато наричаха тази част от страната НИЧИЯ ЗЕМЯ. Определено щеше да се усети още по-голямо успокоение в мига, в който щяхме да излезем от територията на Оклахома и да навлезем в Канзас, ако успеехме все пак да различим двете. С часове не бяхме забелязали друго освен някога зелената висока трева, която сега бе полегнала под лед и сняг. Малки градове, които бавно бяха напуснати от живота и хората. Ръждясващи коли и велосипеди, оставени по протежение на магистралата. Зейнало, празно небе.
Виждала бях пустиня в Южна Калифорния, но това... Това пространство изглеждаше безкрайно и болезнено разтворено. Дори небето сякаш се навеждаше, за да пресрещне магистралата. Спряхме само два пъти, за да претърсим изоставените край пътя коли за остатъци от бензин. Наоколо имаше и функциониращи бензиностанции, но при близо двайсет долара за галон, някак не ни се струваше наложително да си напълним резервоара по легалния начин.
В по-голямата си част трафикът покрай нас преминаваше като лек ръмеж. Една самотна полицейска кола профуча изключително забързано, за да стигне там, накъдето бе тръгнала. Дунди кара през целите пет часа с ръце, здраво стискащи волана. Следващия път, когато спряхме, за да идем до тоалетна, Вида открадна шофьорското място и заключи вратата, принуждавайки го да заеме предната седалка до шофьора, а Лиъм бе изпратен отзад до мен.
Напуснахме плоските равнини и се отправихме към планините, покрити от тъмнина. Това бе единственото предупреждение, което получихме, че приближаваме към Колорадо. Щяха да минат още часове, преди да стигнем до Пуебло, но топката в стомаха ми сякаш не се вълнуваше от това. Пред нас светлинните линии придаваха форма на далечните градове, които нарастваха и ставаха по-големи и по-озарени, докато слизахме в долината. Бях прекалено угрижена, за да спя като Джуд и Дунди. Едната ми ръка бе сключена около Разговорника и флашката в джоба на палтото ми. Опитвах се да задържа мислите си фокусирани над това, което предстоеше. Представях си всички различни възможни сценарии и как щяхме да изпълним всеки един от тях.
Вида и аз щяхме да разучим местонахождението. Ако бе само един човек – Джарвин или някой от другите агенти, – щяхме лесно да се справим с него. Тя щеше да го нападне по нейния си начин, а след нея аз да го довърша по моя си. Ако там ни чакаше група въоръжени агенти, щяхме да се изтеглим, преди да ни забележат. Това трябваше да сработи. Ще сработи, повторих си наум. Единственият сериозен въпрос бе какво щяхме да правим, ако вече не бе безопасно да занесем флашката обратно в Щаба? Ако Коул и Кейт ги нямаше. Ако бяха мъртви.
Очите на Лиъм бяха затворени, а дишането му беше по-спокойно, отколкото през последните дни. От време на време фаровете на някой самотен камион изпълваха прозореца, на който той се бе облегнал, и осветяваха златисторусата му коса. И в тези няколко безценни секунди не забелязвах раните или синините по лицето му. Нито пък тъмните кръгове под очите му.
Носещата се от радиото песен на Beatles постепенно даде път на тихото дрънкане на Fleetwood Mac, което най-накрая избледня, за да премине във веселите начални акорди на Beach Boys и тяхната “Wouldn’t It Be Nice“.
Не знаех това до момента, в който наистина осъзнах, че краят настъпваше, че след няколко километра и часове щях да оставя тази кола и да затворя вратата зад себе си за последен път. Достатъчно трудно ми беше да им позволя да си идат и преди, а сега... Може би това беше моето истинско наказание за нещата, които бях сторила – бях хваната в капана на свят, в който трябваше да ги напускам отново и отново, и отново, докато в сърцето ми не останеше нищо, което вече да можеше да се счупи.
В този момент не се притеснявах или срамувах да плача. По-добре беше да го излея навън, докато другите спяха, а Вида се бе концентрирала върху тъмния път. Позволих си, само този път, да потъна още по-надълбоко в болката. Позволих си да се зачудя защо всичко това ми се бе случило – на всички нас, – докато почти не бях убедена вече, че формата на флашката ще остане като жигосана върху дланта ми.