– Десет минути максимум. – Може би дванайсет, ако Лиъм го разсейваше.
Придържахме се към сенките на улицата, лъкатушейки между колите. Не се бях почувствала нервна до момента, в който ми се стори, че виждам трепкане на светлина и движение през един от прозорците на ресторанта. Но Вида ме държеше за ръката и ме дърпаше около огромните контейнери за смет и тяхните разлагащи се, забравени вътрешности. Задната врата беше подпряна да стои отворена с един малък камък. Вида изгуби само секунда, за да погледне към мен, след което се гмурна в тъмната кухня на заведението. Вратата се затвори зад нас, а аз заключих колкото успях по-тихо.
Отражението на Вида проблесна в хладилника от неръждаема стомана, който бе от другата страна на стаята, и аз се обърнах, за да я видя как се снишава и се придвижва покрай сребристите фритюрници и празните рафтове. Срещнахме се при вратата, която водеше до служебния плот и самата зала за хранене.
След като превключих предпазителя на пистолета си, се наведох надолу, преминавайки покрай предния плот и празните места, на които обичайно седяха машините за сладолед. Не. Въпреки светлините и едва доловимата сладка миризма, която все още се долавяше във въздуха, това не беше действащ ресторант.
И единствената жива душа в залата за хранене, като изключим нас двете, определено не беше Кейт.
Той бе седнал в самотното бяло пластмасово сепаре, което не се виждаше директно от широките прозорци. Прелистваше лениво някаква стара парцалива книга с меки корици, наречена „Събрани съчинения на Фридрих Ницше“. Носеше бежови панталони и сив пуловер над бяла риза с копчета. Ръкавите и на двете бяха прилежно навити. Тъмната му коса беше леко по-дълга, отколкото си я спомнях, и падаше в очите му всеки път, когато се навеждаше напред, за да прелисти страница. Но най-странната част от този образ на Кланси Грей не бе фактът, че той бе тук, насред пущинака, в заведение за бързо хранене, под избледнялата реклама на някакъв нов вид вафлена фунийка, а това, че беше достатъчно спокоен, че да си вдигне краката върху отсрещната страна на сепарето.
Той знаеше, че съм там, трябваше да знае, но не помръдна, когато изникнах зад него и притиснах дулото към задната част на главата му.
– Може ли поне да изчакаш, докато си свърша главата? – попита той, а гласът му бе привлекателен както винаги. Усетих как стомахът ми трепна съвсем мъничко. Усетих също така и нещо друго – така познатото леко движение някъде назад в ума ми.
– Свали пистолета, Руби – каза Кланси, докато затваряше книгата.
Част от мен искаше да се изсмее. Ама той сериозно ли се опитваше да направи това? Оставих невидимите пръсти на ума му да докоснат за секунда моите, преди да пусна помежду им острата като бръснач стена. Този път Кланси се помръдна – наведе се рязко напред и изсъска от болка, докато се обръщаше към мен.
– Добър опит – похвалих го аз, успявайки да задържа и гласа, и ръката си спокойни. – Имаш трийсет секунди да ми обясниш какво, по дяволите, търсиш тук и как така успя да проникнеш в Разговорника ни, преди да сторя това, което следваше да съм свършила още преди месеци.
– Ама ти определено не знаеш как да се пазариш – смъмри ме той. – В предложението ти няма нищо за мен. Ако ти кажа, умирам, а ако си мълча – също. И как следва това да е мотивиращо за мен?
Той ме дари с най-добрата си усмивка, нещо в стила на „синчето на политика“, и аз долових как отдавна врящият в мен гняв започва да кипва и прелива. Исках да го видя как се страхува, преди да му отнема живота. Исках да се почувства уплашен и безпомощен, така както се бяхме почувствали ние в онази нощ.
„Престани – казах си. – Успокой се. Не може отново да постъпваш така. Контролирай се!“
– Защото има и трети, по-гаден избор – отвърнах му аз.
– Какъв? Да ме предадеш на СОП ли?
– Не – казах му. – Да те накарам да забравиш кой си. Какво можеш да правиш. Да изкарам всеки спомен от главата ти.
Ъгълчето на устата на Кланси се повдигна.
– Липсваха ми празните ти заплахи. Наистина ми липсваше. Не че не съм те следял какво правиш. Впечатляващо беше да те набюдавам тези няколко последни месеци.
– О, убедена съм – казах аз, а захватът върху пистолета ми се стегна.
Той се облегна назад на сепарето.
– Следя всичките си добри стари приятели – Оливия, Стюарт, Чарлз, Майк, Хейс. И разбира се, теб.