– Еха! Ама ти наистина знаеш как да ласкаеш момиче.
– Обаче трябва да ми разясниш – защо се разделихте ти и Стюарт? Прочетох доклада в сървъра на Лигата. Прибраха ви и двамата, но нямаше упоменаване защо той е бил пуснат.
Не отговорих нищо. Кланси преплете пръстите си върху масата, а на красивото му лице разцъфтя всезнаеща усмивка.
– Виж се само! Направила си невъзможния избор – каза той. – Знаеш ли, че именно така бе писал за теб във файла ти твоят Закрилник. Това бе обяснението ù, защо е поставила именно теб като Водач на малкия ви тъжен екип. „Руби е настроена яростно да защитава другите и притежава силната воля и жилавостта, които са необходими при взимането на невъзможни решения.“ Това ми хареса. Много поетично.
Той напусна сепарето, като вдигна и двете си ръце в класическа поза на предаващ се. Тя бе толкова искрена, колкото и усмивката му.
– Руби – гласът му бе нежен, а ръцете му се спуснаха и застанаха така, сякаш щеше да прегърне някого. – Моля те! Толкова се радвам да те видя отново...
– Стой точно там, където си! – предупредих го и отново вдигнах пистолета.
– Няма да стреляш по мен – продължи Кланси, а гласът му добиваше онзи копринен тембър, който използваше винаги когато искаше да повлияе на някого. Усетих гъделичкане по кожата си, а ръцете ми станаха хлъзгави. Мразех го. Мразех го за всичко, което беше направил, но най-вече го мразех, защото беше прав.
Изражението ми явно ме бе издало, защото той скочи към мен, а пръстите му се устремиха към пистолета ми.
Изстрелът падна като гръм и мълния. Куршумът проряза въздуха и го улови през ръката. Експлозията последва секунда по-късно. Кланси зави от болка, строполявайки се на колене. Лявата му ръка прихвана мястото, на което куршумът бе одраскал дясната му ръка.
Чувах как Джуд удря по задната врата на кухнята – заглушените му викове, – но в полезрението ми се появи Вида. Тя се изправи зад плота, а пистолетът в ръката ù бе насочен право към главата му.
– Тя ти каза да си стоиш на мястото – напомни му студено тя, докато идваше, за да застане до мен. – Следващия път ще пострадаш по-сериозно.
Усетих опасността с две секунди закъснение, когато Кланси вдигна глава.
– Спри...!
Вида издаде звук, подобен на внезапен стон, а лицето ù се сбръчка от силата на нахлуването на Кланси. Тя трепереше, докато се бореше – съзрях това в очите ù точно преди да станат стъклени под влиянието на мисловния му допир. Ръката ù се тресеше, докато отново вдигаше пистолета, но този път... насочен към мен.
– Свали си пистолета и ме изслушай! – нареди Кланси. Той бе смогнал отново да се изправи и да седне в края на сепарето, наблюдавайки петното кръв, което помрачаваше доскоро непокътнатата му риза. Не помръдвах. Борех се с всеки порив в тялото си, който искаше да го застреля намясто и да приключи с въпроса. Зад мен Вида трепереше. Усетих тресящото се дуло на пистолета, което се опря в черепа ми. Бузите ù бяха мокри, но не се загледах достатъчно дълго, за да разбера дали това бе пот, или сълзи.
Изненадах се колко малко страх усещах в момента, като изключим това, което се случваше с Вида. Ако Кланси си бе направил труда да организира всичко – да дойде тук, да хакне връзката на Разговорника ни, да падне толкова под нивото си, докато ни чака в толкова евтина закусвалня – то, значи, определено имаше някаква цел. А нямаше да може да говори с мен, ако бях мъртва.
– А – каза тихо той, все едно бях изрекла мислите си на глас.
Кланси премести погледа си обратно към Вида. Пистолетът се отдръпна и застана отстрани на слепоочието ù.
– Не би го направил – прошепнах аз.
– Държиш ли наистина да ме изпиташ? – той само повдигна вежди и махна с ръка към отсрещната половина на сепарето. Канеше ме да седна. Останах права, но пуснах отново предпазителя на пистолета си и го вкарах отзад в панталона си.
„Мога да прекъсна връзката“, помислих си, оставяйки ума си да достигне до нейния, ала се блъснах в лист стомана, който се бе разтопил около мислите на Вида. Независимо колко усърдно се хвърлях срещу него, той все ме изтласкваше назад. Затваряне.
– Доста си напреднала – призна Кланси. – Ама ти сериозно ли допускаш, че ще успееш да разрушиш захвата ми, преди да я накарам да стреля?
„Не“, помислих си, надявайки се, че очите ми ще успеят да предадат на Вида колко съжалявам и че все още не съм се предала.
– Откога следиш разговора ни по Разговорника? – попитах и се обърнах обратно към него.
– Опитай се да познаеш. Давам ти и втори опит. Кога точно започнах да ви отговарям вместо Катрин Конър? – Той започна да барабани с пръсти по масата, а ръката на Вида се успокои и пръстът ù се затегна около спусъка. Свих юмруци, но седнах на мястото срещу неговото, без да прикривам отвращението върху лицето си. – Тя много се притеснява за всички вас. Трябва да ù се признае, че се усети доста преди вас, че насреща не сте вие. И даже още повече – изпрати ви в Нашвил. Предполагам, че там сте се натъкнали на онзи позьор. Справихте ли се с него?