– Общият ни познат. Нико.
– Не! – извика Джуд. – Не! Руу, той лъже...
– Нико и аз се познаваме отдавна – прекъсна го Кланси, поглеждайки към мястото, на което Лиъм се бореше да се изправи обратно на крака, кашляйки.
– Ти някога казваш ли истината? – попитах аз. – Никога не си имал достъп до Нико. Докато Лигата го освободи, той е бил в изследователската програма на „Леда“, а откакто е в Щаба, не го е напускал.
Кланси ме стрелна така, сякаш му бе трудно да повярва, че досега не бях успяла да навържа нещата.
– Руби. Помисли! А къде е бил той преди това? Наистина ли никой от вас не знае?
– Знам, че ще ти сваля кожата от лицето и ще си направя панделки за коса от нея – изръмжа Вида от пода, докато осезаемо се бореше да се изправи на крака. Тя му се усмихна презрително, издърпвайки яростта си около себе си като броня.
– Ето това е дух! – прошепна Дунди, докато я чакаше най-после да приеме помощта му, за да стане. Което, естествено, тя не направи.
– Какво? – попита ме Джуд, идвайки зад мен. – Той за какво говори?
Стана ми лошо, отпаднах дотолкова, че за малко пак да тупна долу.
– Нико в Търмънд ли е бил? Докато и ти си бил там?
– Ииииииии, тя схвана. Най-после! – Кланси ме аплодира. – Ние бяхме дружки по скалпел. Обичаха да сравняват мозъците ни. Така изучаваха деца от различните краища на цветния спектър. По онова време и двамата ни бяха докарали в лагера в един и същи ден.
Умът ми препускаше, мъчейки се да разбере как бе възможно да не съм проумяла това досега, както и дали Нико някога бе намеквал нещо по въпроса. Но пък не можех и да си спомня дали някога му бях казвала, че съм била в Търмънд. Дали пък Кейт не беше?
– Ти да не искаш да кажеш, че старецът ти им е разрешавал да експериментират върху теб? – гласът на Лиъм, който дойде и застана зад мен, бе груб.
Кланси забарабани с пръсти върху масата. Той нямаше доказателства. Баща му се беше съгласил това да се осъществява само ако изследователите не оставят белези.
– След като излязох от лагера, често се чудех какво се бе случило с останалите. Досетих се, че са преместили експериментите някъде другаде, след като започнаха да разширяват лагера и да вкарват в него деца като нашата приятелка Руби. Отне ми известно време да открия, че те са били отведени в лабораториите на „Леда Корп“ във Филаделфия.
Стомахът ми се преобърна. Пробвах да изрека нещо, каквото и да е, но образът на Нико – малкия и уплашен Нико, – завързан за някое от леглата в Лазарета, бе прекалено много за възприемане от страна на съзнанието ми. Не можех да обработя нищо друго.
– Още преди „Ийст Ривър“ – каза Кланси, скръствайки ръцете си на масата пред себе си, – разбрах, че единствените деца, които някога щяха наистина да проумеят какво се опитвах да направя, бяха онези, които бяха там с мен. Мислех си, че те може да са полезни. Но към момента, в който попаднах на следите им в „Леда Корп“, Николас бе единственият останал жив, чийто мозък не бе изцяло изпържен.
– И единственото, което на теб ти остана, беше да изчакаш, докато Лигата го освободи, за да го направиш полезен – казах аз с отвращение. – Смяташе ли да го убедиш да избяга и да дойде при теб в „Ийст Ривър“, преди планът ти да се провали?
– Никого не съм очаквал. А ти кой си мислиш, че даде информация на Лигата за това какво правят в тази лаборатория? Кой мислиш, че им предложи начин, чрез който да изведат децата навън? Естествено, наложи ми се да бъда търпелив и да изчакам да го изпратят в Калифорния, преди да се свържа с него. И не, никога не съм планирал да го викам в „Ийст Ривър“, Руби. Там той ми беше по-удобен. Събираше всякаква информация за Лигата, която ми бе нужна.
– Не – каза Джуд и прокара ръце назад през косата си. – Не, той не би...
– Вие всички не го преценихте добре. Всъщност го подценихте. Никой никога не го е подозирал, независимо от това колко го карах да рови – очите на Кланси бяха върху пистолета, когато продължи: – Именно той ми каза, че Лигата започва с прикрепянето на бомби към деца. Затова и хакна линията на Разговорника за мен. За да можем да се срещнем. За да му направя тази услуга.
– Той каза ли ти за флашката? – попитах аз. – Ти всъщност си тук заради това, нали?
Веждите му се повдигнаха, а устните му се разшириха едва-едва. Жадният блясък се бе завърнал в очите му.
– Флашка? И какво има на тази флашка? Нещо, което ще ми хареса ли?
– Ах, ти... – думата се задави. Кланси ни огледа всички, все едно се чудеше в чий ум да проникне. Кой от нас щеше да му осигури най-лесен достъп до истината. Върнах вниманието му към себе си посредством пистолета.