Мисля си, че повечето хора използваха „Бу“ като прякор на човек, за когото им е мило. Вида пък го употребяваше, за да те накара да се почувстваш като едно от онези малки кученца, които имат мозъчета с размера на палец и се опикават целите – особено когато се развълнуват.
Оставих я, без да обеля и дума, и се запътих наляво към квартирите на Кейт и другите старши агенти, за да съобщя за пристигането ни. След петминутно безплодно тропане по врати си подадох главата в атриума, за да проверя дали не е там. „Най-вероятно е с другите“, помислих си, докато оглеждах почти празната стоя. И въпреки че не зърнах бяло-русата ù коса на някоя от масите, разпознах гъстите рошави червеникавокафяви къдрици, паркирани пред един от телевизорите.
Нямах достатъчно късмет, за да успея да се изнижа незабелязано. Две секунди му бяха достатъчни, за да улови погледа ми. Джуд стрелна очи надолу към стария си пластмасов ръчен часовник, а после с ужас се обърна обратно към мен.
– Руу! – извика той и ме призова с ръка. – Толкова съжалявам! Ама наистина! Въобще изгубих представа за времето. Всичко наред ли мина? Току-що ли се прибирате? Къде е Вида? Да не е...?
Не съм достатъчно добър човек, за да мога да призная, че нито една част у мен не искаше да се обърне и да избяга, преди той да може да дойде и да ме хване под ръка, за да ме задърпа със себе си из стаята.
Но едва след като я прекосихме, забелязах, че и Нико е там. Седеше на противоположния край на масата. Една от циментовите колони го бе скрила откъм вратата, а фактът, че детето привидно не помръдваше, също не помагаше особено за невидимостта му. Даже въобще. Последвах безизразния му поглед надолу, за да стигна до малко устройство върху масата. Разговорник.
Той бе с размер на телефон и лесно би могъл да мине за такъв, ако не се загледаше човек. Успели бяха да спасят някаква по-стара генерация телефони – с истински бутони, а не с елегантен сензорен екран. Новите корпуси, които бяха създали за тях, бяха овални и достатъчно тънки, че да могат да все пъхнат в заден джоб или нагоре в ръкава по време на урок.
Някои от Зелените бяха разработили това малко бижу с идеята чрез тях агентите да предават до Щаба дигитални съобщения, снимки или кратки клипчета, без да има нужда да изхвърлят телефон след телефон от тези с предплатените карти. Технологията, стояща зад тях, беше мистерия за мен, но схващах, че си комуникират помежду си чрез някаква неподатлива на хакерска атака мрежа, която Зелените бяха измислили. Те можеха да бъдат ползвани само за да се свързват с други включени в мрежата Разговорници, и това само при условие, че имаш тайния ПИН номер на другия Разговорник. Бяха безполезни обаче, ако ти се налагаше да изпратиш големи снимки или видеофайлове по-дълги от трийсет секунди. Албан именно затова бе отказал да ги раздаде на полевите агенти и ги бе отхвърлил, приемайки ги като занимавка на дете, на което му е скучно. Доколкото знаех, Зелените вече ги ползваха единствено за да си говорят в Щаба, когато бяха на различни тренировки или нощем, след като изгасяха лампите.
– ... наистина ли се върнахте? Успяхте ли да се срещнете с агента? Толкова ли е страшен, колкото казват всички? Може ли да...?
– Какво става? – попитах, поглеждайки ту към Нико, ту към телевизионния екран. Бяха избрали онзи, по който даваха местното време и новините в Калифорния.
Сякаш бях изсмукала думите от него. Джуд се напрегна по онзи негов начин, при който разшири очи, а после бързо пусна ослепителна усмивка, която бе малко пресилена за случая.
– Какво става? – повторих аз.
Джуд преглътна и погледна към Нико, преди да се наведе към ухото ми. Очите му огледаха атриума, търсейки тъмни ъгли, които не съществуваха.
– Изпратиха Блейк Хауард навън на Операция – каза той. – Ние просто...
– Блейк Хауард ли? Зеленото хлапе от Екип едно? – онова, което изглеждаше така, все едно можеше да го обезвредиш само с някакво си добре насочено кихане?
Джуд кимна и отново погледна нервно зад себе си.
– Аз просто... леко съм притеснен... Нико също.
Шок и ужас. Нико не подминаваше никоя добра теория на конспирациите, особено когато се отнасяше за Лигата. Всеки агент за него бе двоен агент. Албан всъщност работеше с Грей, за да свали Федералната коалиция. Някой тровеше с олово водата, която пиехме. Не знам откъде ги намираше или просто това беше начинът, по който мозъкът му обработваше всичката информация, която попиваше и явно не знаеше как да изолира.
– Най-вероятно го заменят за нещо – каза Нико, хващайки Разговорника. – За информация? За да си върнат друг агент? Това май никак не звучи откачено, нали? Тук и без това вече има толкова Зелени. Те се дразнят, че сме много. Мразят ни.