– Трябва да премислим плана – казах аз, след като вече бяхме в колата, на километри разстояние от летището. Беше седем и нещо вечерта. Ако нещата в Щаба се развиваха както обичайно, в момента започваше първият от двата вечерни часа. След това имаше още два часа до задължителното гасене на светлините и още час, преди агентите също да бъдат заставени да се оттеглят по стаите си. Щеше да е доста по-безопасно и лесно да се опитаме да съберем децата от едно-единствено място – спалните на второ ниво, – но там имаше камери на всеки ъгъл.
Да не говорим, че успехът ни зависеше от три много големи „ако“. Ако успеехме да стигнем дотам. Ако откриехме входа. Ако не ни хванеха, докато се промъквахме.
– И това е при положение, че те вървят по обичайното си разписание – добавих аз. – Нико каза ли нещо по въпроса? Ей...? – хванах вече разкъсаната яка на ризата на Кланси. – Зададох ти въпрос.
Той изскърца със зъби.
– Не ми е отговорил на последните няколко съобщения. Предполагам, че са събрали Разговорниците, за да не се разпространяват слухове.
– По обичайно разписание ще са – обади се убедено Вида от шофьорската седалка. – Не биха искали никое от децата да разбере, че Албан е извън картинката. Това би причинило доста паника, нали? Те не биха казали на никого от тях действителната цел.
– А как ще успеят да монтират експлозивите, без децата да го разберат? – попита Лиъм. – Ако им дадат жилетка с тях, много лесно ще се издадат.
– Това е лесната част – намеси се Кланси. – Разделяш ги на малки групи от двама-трима, зашиваш експлозивите в подгъва на палтата и ги нагласяваш с детонатор с дистанционно. Единственото, което трябва да направиш, е да изчакаш и да раздадеш палтата на децата чак накрая.
Той го каза толкова спокойно, без какъвто и да е намек за отвращение, все едно една част от него действително се възхищаваше на този план.
– Това означава, че времето за подготовка в Щаба ще е минимално. Ако изведат децата навън в шест часа, най-вероятно ще ги събудят в пет... – обърнах се да погледна към Вида, заемаща шофьорското място. – Кога е по-разумно да идем – в три или в четири?
– Четири – отвърна тя.
– Четири? – повтори Кланси, сякаш това бе най-тъпото нещо, което някога бе чувал. – Естествено, ако държите шансът да ви хванат да е по-голям.
– Задължителни временни спирания на тока – обясних аз на другите, като не му обърнах внимание. – По този начин Калифорния се старае да спести енергия. В нашия район се пада всяка вечер между три и пет. Системата за сигурност и камерите са единствените неща, които са включени към резервен генератор, но поне в коридорите ще е тъмно, докато се промъкваме през тях.
– Веднъж щом проникнем, аз ще ида да се погрижа за агентите в стаята за наблюдение – каза Вида. – Дори няма да ни се наложи да изключваме системата. Колко време мислиш, че ще ни отнеме, за да проникнем и да изчезнем през този твой вход?
– Не знам. Никога не съм минавала по него. Само съм виждала как оттам вкарват и изкарват хора.
– А накъде води? – запита Джуд. – И как така аз не знам за него?
Погледнах надолу към ръцете си, опитвайки се да задържа гласа си нормален.
– Оттам вкарваха предатели и важни хора за разпит. А после... ги извеждаха.
– Леле, майчице, карали са ви да изтезавате хора! – възкликна Вида, като изглеждаше едновременно заинтригувана и впечатлена. Както и Кланси. – Къде е това?
– Не съм ги изтезавала – запротестирах тихо аз. – Просто... ги разпитвах. Агресивно.
Лиъм задържа поглед върху нещо извън прозореца, но усетих как се напрегна до мен до точката на кипване.
– Това е онази заключена врата на трето ниво, нали? – продължи Джуд. – Онази, точно до залата за компютри?
– Албан веднъж ми каза, че води до вход, намиращ се близо до моста на Седма улица – над река Лос Анджелис – обясних им аз. – Ако са задържали някои от агентите или пък прикриват доказателства за това какво са направили, то ще бъдат в тази стая.
– Добре, като се абстрахираме от частта, че Лигата си има тайна тъмница за изтезания – започна Лиъм, – откъде сме сигурни, че няма да са блокирали достъпа навън и навътре?
– Защо постоянно говорите за „нас“? – попита Кланси. – Надявам се, че не мислите да идвам с вас в тази дупка.
– Наистина съжалявам за теб, тъй като ти си единственият, който няма право на избор – информирах го аз. – Искаш да видиш какво става в Лигата? Искаш отново да си поговориш с дружката си Нико? Получаваш ги! С място на първи ред.