Промъкнах се напред, побутвайки вратата да се отвори още малко, докато вадех пистолета си от задната част на дънките си.
Кланси нададе тих, победоносен звук, когато измъкна издута червена папка и я освободи от капана, притиснал я измежду стотици други. Той не си губеше времето да преглежда страниците, а вместо това се обърна към бюрото на Албан. Някой го бе прекатурил на едната му страна, докато той или тя бе претърсвал мястото. Той използва един от широките му, плоски крака, за да остави папката и да освободи ръката си, за да може да хване фенерчето. Изражението на лицето му бе толкова болезнено нетърпеливо, че усетих угризение от появилото се разбиране в мен.
– Откри ли онова, което търсеше?
Главата на Кланси се изстреля нагоре в същия момент, в който ръката му приплъзна папката настрани, извън бюрото, за да падне в металното кошче. За секунда по лицето му се бореха гняв и раздразнение, но в крайна сметка успя да се спре на опустошителна усмивка, докато зяпаше към дулото на пистолета.
– Открих, ама... ти нямаш ли си по-важни работи, за които да се притесняваш? – гласът му се просмукваше като дим. – Други хора, които са ти много по-важни от мен.
Той наклони глава към отсрещния край на офиса на Албан и дори още преди да съм се обърнала, навсякъде се разнесе металическият мирис на топла, лепкава кръв. Точно отвъд първоначалната ми линия на видимост зърнах и двамата на пода. Дунди се беше сгърчил и се бе свил в себе си, подобно на листата, преди да паднат от дървото през есента. Лиъм бе проснат върху него, а лицето му бе с цвят на лед. И бе обърнат към мен. Гледаше ме с немигащи очи, които бяха избледнели от светлосиньо до мъртвосиво. Ръката му бе преметната през Дунди – все едно се бе опитал да го предпази и сега онези същите ръце, които така нежно бяха държали лицето ми... бяха в локва от тъмна течност, която се стичаше по бетонния под.
Пистолетът се изплъзна от ръката ми.
Кланси заобиколи бюрото на Албан, наблюдавайки ме със същата лека усмивка. Той пусна нещо в кошчето, което приличаше на запалка.
„Не е истина. – Насилих думите в ума си. – Не са те.“ Принудих се да ги погледна отново, наистина да ги видя, независимо от това колко ужасяващ бе образът. Рамките на очилата на Дунди бяха златни вместо сребърни. Косата на Лиъм бе по-дълга от тази в момента. Кланси очевидно не бе изследвал така отблизо като мен начина, по който косата му се накъдряше в краищата.
Това бе болезнено реалистична имитация, която почти нямаше дефекти. Но това не бяха те.
Оставих Кланси да дойде до мен и му позволих трисекундно убеждение, че ще успее да се промъкне покрай мен поради собствената ми разсеяност от обзелата ме печал. Той си мърмореше нещо тихо и дрезгаво. Беше вече достатъчно близо, за да мога да усетя топлия му дъх върху бузата си, което също така означаваше, че ми е и достатъчно близо, за да го цапардосам в гърлото.
Със същия удар запратих по него и ума си, забивайки го надолу като нож, който съсече напъхания там образ на Лиъм и Дунди. Кланси се препъна навън в коридора, страбчи главата си и се задъха за въздух. Образът на жената в бяла лабораторна престилка отново премина през връзката ни, но аз си наложих да я отблъсна за момент. От кошчето се издигаше дим. Бутнах го и разпръснах горящите страници по земята, изгасяйки пламъците с ботушите си. Ако той искаше тези страници да изчезнат, значи, аз исках да ги видя.
– По дяволите! – когато отидох да го нагледам в коридора, той пъхтеше и се мъчеше да поеме дъх. Бе паднал на колене. Все още имаше тънка, прокъсваща се нишка между умовете ни. Подхванах я, преди да се скъса напълно, и наводних ума му с илюзията за горещина. Не можех да го видя в тъмното, но чувах как трескаво се удря по ръцете и краката – крайниците, за които умът му му казваше, че в момента изгарят до кост.
И тогава... ръцете му спряха.
– Ти... – започна Кланси. – Наистина ли искаш да си играем на тази игра?
Долових целувката на студен метал отзад във врата си. Бе толкова внезапно, че вече почти бях убедена, че това е просто поредната му мисловна игра. Но когато изгубиш някое от сетивата си – например зрението, това, което казват, е абсолютната истина, – останалите от тях се изострят до безжалостна работоспособност. Усетих топлия дъх, дочух скърцането на други ботуши и помирисах потта му. Агенти – бяха ни открили.
Кланси се изви и тръгна да бяга. Не видях как се случи, само чух болезнения удар, при който нещо твърдо се блъсна в главата му и го запрати свлечен на земята.
И ето че в тъмното се разнесе гласът на Джарвин, който каза: