Выбрать главу

– Знаех, че ще се върнеш. – Това бяха ръцете му. Едната ме хвана за врата и грубо ме бутна долу на колене. Дулото слезе долу до онази точка, в която се срещаха черепът и гръбначният ми стълб. – Роб каза, че само трябва да те дочакаме.

Със своите униформи той и останалите агенти от Лигата зад него бяха само с нюанс по-светли от тъмнината около тях.

Той вдигна предпазителя.

– Не искаш да направиш това – предупредих го аз, усещайки как невидимите ръце вътре в ума ми започват да се разгъват. Бях притеснена, но не и уплашена. Контролирано спокойствие.

– Не – съгласи се Джарвин. – По-скоро ще сторя това.

Разнесе се леко щракване и това бе единственото предупреждение, преди Белият шум да наводни коридора и да ме удави жива.

Все пак се оказа, че подобна агония може да се забрави.

Имаше един период в живота ми, няколко месеца, след като ме бяха откарали в Търмънд, по време на който пускаха Белия шум почти всеки ден. Още когато имаше Червени за контролиране и Оранжеви за наказване. Един грешен поглед можеше да накара агента на СОП да се обади по радиото си до Контролната кула. Това бе даденост в тогавашния ми живот. Може би толкова бях свикнала с него, че с течение на времето влиянието му над мен значително намаля.

Но оттогава бяха минали месеци и пристъпът на болка завихри стомаха ми до степен на гадене. Срутих се на пода – достатъчно близо до Кланси, за да видя как от раната на челото му капеше кръв. В главата ми имаше мисли. Чувах и глас, който казваше: „Можеш да се справиш с Джарвин, можеш да го обезвредиш, можеш да го съсипеш...“, но дори той замлъкна, когато Белият шум се въздигна и се спусна над нас като вълна, разбиваща се в гърдите ми.

И това бе невероятно – всичко, което можехме да правим, всякаква власт, която можехме да имаме над другите, – вече не значеше нищо. Свеждаше се до нула.

В Търмънд щяхме да чуем двата предупредителни сигнала и един удар на сърцето по-късно, звукът щеше да експлодира от колоните на лагера. Това не беше нещо, което можеше лесно да се опише – представляваше крещящ статичен шум, лъкатушещ, изострен и способен да пробие и най-дебелата част от черепа ти. Той преминаваше през нас като електрически заряд, караше мускулите ни да подскачат, да потрепват и да вият от болка, докато единственото нещо, което оставаше, бе да се опиташ да вкопаеш главата си в земята, за да му избягаш. Ако извадех късмет, можеше и да не припадна.

Не извадих късмет. Усетих как избледнявам и се отдръпвам назад в тъмнината на коридора. Не можех да помръдна ръцете си изпод гръдния ми кош, под който бяха притиснати. Краката ми се бяха превърнали във въздух. Накрая, след като видя, че дори не съм способна да си повдигна главата, Джарвин го изключи. Носех се от един момент към другия, а ушите ми звънтяха. Тъмнината на коридора ме привлече и натисна главата ми под мътната повърхност.

Щом отново дойдох в съзнание, почувствах как някой ме държи за горната част на ръката. Можех да чуя Джарвин, който говореше на другите около него... но само защото вече крещеше.

– Светнете скапаните лампи! Не ми дреме какво трябва да направите – пуснете ги, по дяволите! Нещо става. Някой не може ли да ми светне с нещо?

Отговори му топъл глас с южняшки акцент.

– Разбира се, брат. Сега ще се погрижим.

Дочу се щракване – само едно – и в тъмното се появи съвсем малък пламък, който освети разяреното лице на Коул Стюарт.

Първоначално реших, че той бе запалил клечка, но огънят в краищата на пръстите му разцъфна, погълна ръката му, завладявайки я, преди той да го изпрати в лицето на Джарвин. Последва крещене – толкова много крещене, – докато огньовете около нас растяха и обхващаха войниците зад него, поглъщайки ги във вълна от топлина, караща ги да тичат надолу по коридора и да се препъват един в друг, докато накрая всички не изпопадаха. Миризмата на изгоряла кожа подтикна стомаха ми да се свие. Не можех да избягам от нея.

– Милостиви боже! Та ти си...! – започна да казва един от агентите.

„Един от нас“, довърши умът ми, притваряйки се отново след гледката на огъня между пръстите на Коул и начина, по който той метна топка от него по разприказвалия се агент. Той я поддържаше, оставяйки я да обхване тялото на крещящия мъж, докато накрая само можех да зърна тъмен силует, хванат в капан от танцуващите по кожата му пламъци.

„Червен.“

Не. Не. Той беше... Коул беше твърде голям. Той не бе...

– Ей. Хей! – огънят вече беше изчезнал, но ръцете на Коул още бяха горещи на пипане, докато се мъчеше да ме изправи. Краката ми обаче все още не бяха там. Той се ­опита внимателно да ме плесне по лицето. – По дяволите... Хлапе, хайде! Можеш да се справиш. Знам, че можеш.