– Ти... – пробвах се да кажа. – Ти току-що...
Той изпусна въздуха, който бе задържал – успокоен. Метна ме на рамо и ме плясна по задната част на бедрата от раздразнение.
– По дяволите, съкровище! Така ме притесни! Чух Белия шум още долу по коридора, но трябваше да изчакам, докато той го изключи. Не можех да се доближа. Съжалявам. Толкова съжалявам!
Той ритна, за да отвори вратата на кабинета на Албан, пускайки ме върху пода зад бюрото. Намести крайниците ми така, че поне да съм седнала, и извади от кобура единия от пистолетите си, за да го притисне в безжизнените ми пръсти.
След това хвана лицето ми между дланите си.
– Не бива да казваш, ясно ли е? Никой друг не бива да знае – дори и Лиъм. Особено пък Лий! Става ли? Кимни с глава.
„Господи... Лиъм не знаеше ли? Никой друг ли не бе наясно с това?“
– Ти, аз, Кейт и Албан – информира ме Коул, все едно ми бе прочел мислите. – Това е. И вече сме само трима. Кажеш ли, всичко свършва за мен.
Аз кимнах.
– ... един друг ... – промълвих тихо, кимайки с глава към коридора.
Коул изръмжа.
– Спасявам само девици в беда. Не го правя и за контета.
Надявах се, че бях успяла да му хвърля гневен поглед, а не кривоглед. Той въздъхна и стана. Изопна раменете си точно както Лиъм го правеше, преди да започне нещо. Коул изчезна за секунда, гмурвайки се обратно навън, за да доведе Кланси. Съмнявам се въобще дали го бе погледнал в лицето, преди да го метне до мен.
– Зелените ни изпратиха съобщение, че сте тук, и ние решихме да изтеглим партито за по-рано – обясни той. – Не можа да изчакаш още само ден, за да се насладиш на красивото ми личице, нали?
Изкашлях се, опитвайки се да почистя каквото и да беше заседнало в гърлото ми.
– Ако знаеш какво е по-добре за теб, ще си останеш тук – отсече той. – Само ако напуснеш стаята, преди да дадем знак, лично ще ти одера задника!
Когато се обърна към вратата, като че ли самоувереността и контролът му се бяха настанили обратно намясто. Движенията му бяха плавни, сигурни.
Не знам колко време мина, преди звукът на оръжеен огън да достигне до нас – пет минути, десет, може би дори петнайсет. Сетивността се завръщаше в крайниците ми с горещи вълни като иглички, но предпочитах болката пред невъзможността да ги ползвам. Когато вече можех, се избутах на колене и започнах да бутам старото бюро на Албан към вратата. Знаех, че не можеше да ми осигури голямо прикритие или пък че не представляваше особено предизвикателство към всеки, който би решил да проникне вътре, но така се почувствах по-добре, отколкото да стоя и да не правя нищо. И ако трябваше да бъда честна, то също играеше и ролята на нагледна преграда за мен. Напомняне, че трябваше да чакам и да оставя Коул и другите да почистят заразата на Джарвин, преди да ида и да намеря останалите.
„Те са наред. Те са добре. Ти си наред...“ Изпълзях обратно до шкафовете с папки. Повдигнах крака пред гърдите си и ги обгърнах с ръце, опитвайки се да вкарам в клетка чувства, които бяха прекалено големи, за да задържа вътре.
„Те са наред.“
Кланси помръдна до мен. Един заблуден кичур тъмна коса падна в очите му. Колкото и време да бяхме прекарали заедно в „Ийст Ривър“, никога преди не го бях виждала да спи. Осъзнах, че никога не би оставил друг да бъде около него, докато беше толкова уязвим.
Очите ми се преместиха към кошчето и листовете, които се бяха разпръснали от него. Допълзях до тях на ръце и колене, загребвайки фенерчето, което Кланси бе изпуснал. Извън тази тъмна стая се чуваха толкова много викове, че не можех да разбера какво казваше който и да е от гласовете.
Поех дълбоко въздух, когато стрелбата затихна, а вратите към стълбището на няколко пъти се отваряха и затваряха.
Те са наред. Ти си наред.
Насочих фенерчето настрани от вратата, надолу към обгорелите страници, които бях събрала в скута си. Около една четвърт от тях не можеха да се четат – през фотографиите и самите листове бяха прогорени значителни дупки. Като изключим петната от сажди и дим върху най-горните страници, долната част на купчината беше в доста по-добро състояние. Повечето бяха таблици и графики – всичките на един и същ странен научен език, който щеше да препъне дори Дунди. Това бяха лекарства – медицински термини. Притежаваха онези сложни имена като от списъка с лекарства, който Дунди ми бе дал в Нашвил. От време на време очите ми хващаха някоя и друга случайна дума на обикновен английски.
Субект А вече не проявява симптоми след последване на процедурата и плана за лечение...