Демонстрира признаци на пасивно поведение...
Заключителните резултати са предстоящи...
Но отгоре над всичко това бе изписан текст с удебелени черни букви – две думи, които разпознах: Проект Снеговалеж.
Престанах да прелиствам страниците, когато достигнах до фотографиите. Особено до една, която разкриваше женско лице.
Това бе един от неочакваните недостатъци на това да изживееш почти половината си живот, заключен в лагер, без достъп до каквато и да е медия. Все имаш чувството, че всяко лице, което срещнеш по телевизията или във вестниците, е някак познато, но името ти се изплъзва още преди да успееш да го хванеш. Долавях това и сега, гледайки познататата руса жена.
Самата снимка бе странна – тя гледаше през рамо, но не към обектива на фотоапарата. Зад нея се виждаше тухлена сграда без отличителни знаци, която имаше вид на доста занемарена в сравнение с класическия тъмносин костюм с изчистен силует, в който бе облечена жената. Погледът ù не бе уплашен, а по-скоро изнервен и за секунда се зачудих дали тя не си мислеше с право, че някой я следи. Следващата снимка бе по-малка и скъсана по начин, който ме накара да допусна, че Албан бе започнал да я къса, а след това бе променил мнението си. На тази тя бе седнала между бившия Водач на Лигата и доста по-младия президент Грей.
Осъзнаването на връзката секна дъха ми.
„Кланси. Не, моля те, Кланси...“
– По дяволите! – прошепнах аз. Жената, която бях видяла в ума му... Тя бе...
Първата дама на Съединените щати.
Пресегнах се за другите разпилени страници, събирайки ги обратно на купчинка. След като не бяха подредени последователно, документите и докладите нямаха особен смисъл, но пък намерих диаграми на мозъци с малки, ясно обозначени знаци Х на някои места по тях.
Прелистих новинарски статии, описващи благотворителната дейност, която Лилиан Грей бе извършвала из страната. Някой бе подчертал с маркер различни определящи фрази за нейното семейство („сестра в Уестчестър, Ню Йорк“, „родители, оттеглили се във фермата си във Вирджиния“, „наскоро починал брат“), както и различните ù образователни степени – включително и докторантура по неврология от Харвард. Тя също така бе прочела „затрогващо“ надгробно слово на погребението на вицепрезидента, „обградена от димящите останки на Капитолия“, и бе отказала да коментира нежеланието на президента незабавно да го замести.
Последната статия, която намерих, се фокусираше върху изчезването ù от обществения живот скоро след атаките над Вашингтон, окръг Колумбия. В нея президентът бе цитиран да казва: „Закрилата и сигурността на жена ми са моя първостепенна грижа“, без да бъдат дадени никакви други детайли.
И това бе легендата за нея. Не дузините церемонии по раздаване на награди, които тя бе посетила, не новаторските ù изследвания в невронауката или пък някое от тържествата, на които бе домакин от името на мъжа си. Не единственият ù обичан син. Според статия в Тайм, която Албан бе съхранил в папката, имаше слухове, че тя е била убита или пък отвлечена от враждебно настроена страна скоро след избухването на ОМИН. Всичко станало особено обезпокоително, когато Кланси тръгнал сам на обиколка от името на баща си, за да възхвалява лагерната рехабилитационна програма, показвайки се като нейния пръв успешно завършил субект.
Бяха минали близо десет години и тя все още не се бе появила.
Но ето че беше тук, в тази папка – лицето ù, изследването... написаните на ръка бележки. Няколко пъти свих ръце в юмруци и ги отпуснах, опитвайки се да ги принудя да спрат да се тресат.
В тази бъркотия от документи бяха попаднали и три бележки, всяка от които беше по няколко реда. Нямаше пликове, но листовете все още лепнеха от онова, с което са били залепени. Някой явно му ги бе предал на ръка, вместо да рискува да ги получи по електронен път. Най-отгоре с четливия почерк на Албан бяха изписани датите – вероятно заради собственото му водене на архива. Първата – отпреди пет години – гласеше:
Независимо от това, което се случи между нас, ако ще се пробвам да го спася, трябва да изляза от обсега му. Ако ми помогнеш да изчезна, и аз ще ти се отплатя. Моля те, Джон.
Следващата – две години по-късно:
Прилагам най-новите открития от работата ни. Чувствам се безкрайно оптимистично, предусещайки, че всичко това ще свърши скоро. Кажи ми, че си го намерил.
И последната – само отпреди два месеца:
Няма просто да си стоя и да чакам одобрението ти. Никога не сме се разбирали така. Довечера ще пусна местонахождението си на сървъра. Ако той не дойде да ме потърси, тогава аз самата ще ида да го намеря.