Кланси все още беше в безсъзнание, а главата му бе обърната на една страна. Наблюдавах равномерното издигане и спадане на гръдния му кош и нещо остро се завъртя ниско в червата ми.
– Ах, ти, тъжно копеле! – прошепнах аз.
Ето защо бе дошъл тук. Това бе задачата, която не можеше да повери на никой друг освен на себе си.
Прегледах отново страниците, опитвайки се да разбера върху какво точно бе работила. След като видях диаграмите, част от мен заподозря, че то беше свързано с нас, но тогава защо щеше тайно да извършва собствени експерименти върху причинителя на ОМИН, и то по същото време, по което и „Леда Корп“ се занимаваше с това? Притесняваше ме онова споменаване в първата бележка как тя трябвало да излезе от „обсега му“. Дали бе възможно да е смятала, че мъжът ù ще подправи резултатите от откритието на „Леда Корп“ и че тази дезинформация ще застраши живота на Кланси?
Но тогава... той защо толкова държеше да унищожи това? Върнах се обратно на страниците с таблици и графики и тук – най-отдолу на всяка от тях – бяха инициалите Л.Г. Отново прегледах всички листове, стараейки се да не пропусна нито един. Защо той бе пожелал да унищожи това? За да защити местонахождението на майка си ли? Или за да унищожи доказателството, че тя бе осигурявала на Албан информация за изследванията си?
Нищо от това не ми звучеше правдиво. В последната си бележка бе казала, че ще пусне „местонахождението си“ – нейното местонахождение?! – на сървъра. Това се вързваше с по-ранното обяснение на Нико, че думата Професор – една от онези, за които Кланси го бе помолил да следи – се появила на сървъра. Но тя го бе качила едва когато се бе почувствала готова. Чак след завършването на Проект Снеговалеж.
Осъзнах, че тя не бе искала той да узнае върху какво работи. Но защо желаеше да го намери? Защо искаше той да я открие, при положение че бе ясно, че той беше човекът, от когото тя реално трябваше да се пази?
Трийсета глава
Светлините и машините в кабинета на Албан оживяха с експлозия от шум и напрежение. Станах, скачайки от пода, още преди радиото да се включи и да изпълни стаята с възторженото хорово изпълнение на “O Come, All Ye Faithful“. Вдигнах ръка пред очите си в неуспешен опит да блокирам светлината, докато се препъвах към ъгъла на офиса. Очите ми сълзяха и не можех да видя нищо от станциите на радиото, затова започнах да удрям и да ги въртя, докато най-после звукът се намали до поносимо ниво. След Белия шум дори и най-малкото дращене по вратата щеше да прозвучи като гръм. В продължение на една дълга, ужасяваща минута се насилвах да застана намясто и да се приспособя наново към света на светлината – докато Кланси не издаде лек стон и не започна да разклаща глава.
А пък аз осъзнах, че прозорчето, в което все още можех да го контролирам, постоянно намаляваше.
Стрелбата навън бе избледняла до някой друг единичен куршум, изстрелван от време на време на горния етаж. Бе малко рисковано да приемам, че вече бяха прочистили този етаж от изменилите агенти, но здравият разум бе преодолял страха ми. Очакваше се, че повечето от агентите са били на ниво едно – дремещи по спалните си, – когато Коул и другите бяха влезли в сградата. Само малцина като Джарвин патрулираха.
Щях да съм бърза. Ако коридорът бе чист, щях да се втурна надолу, за да потърся другите – след като се погрижех за това. Да се убедя, че Лиъм и Дунди са защитени заедно с Джуд и Вида, скътани в обезопасената барикадирана спалня. Просто не можех да го оставя тук – не и при положение, че ключалките вече не работеха.
Обвих с ръце гръдния кош на Кланси изотзад и се опитах да си осигуря добър захват върху него, като междувременно успях да му откъсна едно от златистите копчета на палтото.
– Ти си... – изпъшках аз, усещайки как шевовете отзад на гърба ми ме подръпват – официално най-голямата ми болка в задника...
Наложи се да го пусна, за да избутам бюрото наново встрани. Направих още една крачка навън, поемайки дълбоко въздух, за да се успокоя при вида на телата на Джарвин и другите агенти, но коридорът бе пуст. Докато го влачех навън, ми мина кратката мисъл да го издърпам в Лазарета, но виждах как там вътре зад пердетата мърдат фигури и не бях сигурна дали исках да заложа, че те бяха от отбора на Коул. По протежение на коридора имаше няколко врати, повечето от които водеха към стаи, които така и не ми бяха разрешили да зърна. Но имаше един шкаф, който бе отворен, а намиращата се вътре стойка за оръжия вече бе разграбена, откривайки по този начин достатъчно място, в което да се набута едно човешко тяло.