Тъкмо бях навряла Кланси в тясното пространство, когато разпознах името си, извикано така, че да може да се чуе от цялата база.
Завъртях се рязко, търсейки източника. И ето че изведнъж се появи Кейт – тя се втурна навън от Лазарета и издърпа ремъка на пушката от рамото си. Свали черната маска за ски от лицето си и я остави да падне зад нея. Аз бях в ръцете ù, в нейната топлина... преди да успея да се настроя за удара. Когато се облегнах в нея, през мен премина облекчение, каквото не бях очаквала да почувствам.
– Какво правиш? – попита ме тя.
Все още бях толкова шокирана от външния ù вид, че чистосърдечно си признах истината.
– Заключвам Кланси Грей в шкафа.
Тя се дръпна рязко назад и погледна надолу към проснатото в краката ни тяло. И Кейт, за пръв път в живота си, не ме попита дали искам да поговорим за това как се чувствам. Нямаше нужда да ù обяснявам защо не можем да го оставим в Лазарета или в една от стаите, от които той можеше да избяга. Тя знаеше какъв е и колко струваше.
– Добре. Ще ида да взема ключовете.
– Кейт? – казах аз, хващайки я за ръката. – Свърши ли?
Тя се усмихна.
– Свърши още преди десет минути.
– Вярно ли? – в ушите ми гласът ми звучеше като на малко дете. Усещах се като на пет години, точно както се бях почувствала, когато веднъж се бях загубила в мола и внезапно се бях натъкнала на ръката на баща ми, след като трескаво го бях търсила. Знаех, че е глупаво да плача, но изтощението ме бе докарало до точката на пречупване, а непредвидимото и неочаквано освобождаване на страх и болка ме избута дори след нея.
Кейт пристъпи към мен, прихващайки лицето ми между ръцете си. Това бе като да се взираш в пълна луна, която се издигаше и прорязваше нощта.
– Знаех си, че можеш да се справиш с това.
Затворих очи и ги стиснах, а зад клепачите ми се появи бяла палатка. Там бе Мейсън, който поемаше последния си дъх. Миризмата на вдървения кожен намордник. Роб, който крещеше и крещеше, и крещеше... Исках да ù кажа всичко, да го излея върху нея и тя да поеме частично смазващата му тежест. Бе ми предлагала това толкова много пъти и всеки път я бях отхвърляла и ù се бях противопоставяла. Дори и сега усетих как същата тази съпротива се обвива около гръдния ми кош, опитвайки се да защити слабия мускул, който биеше вътре.
– Беше ужасно – прошепнах аз.
Тя изтри една самотна сълза от бузата ми.
– Но ти бе по-силна.
Поклатих глава.
– Не бях... Аз бях...
Как можеше да го изразя така, че да ме разбере?
– Джуд и Вида ми разказаха напълно различни неща.
Отворих очи, претърсвайки лицето ù за знак на лъжа.
– Те добре ли са?
– Прекрасно са – обеща ми тя. – Притесняваха се за теб. Ще те заведа горе при тях, но първо мисля, че трябва да се погрижим за малкия ни проблем. – Тя кимна към Кланси. – Нали?
– Да – потвърдих аз, поемайки си дълбок, потръпващ дъх. – Добре.
Екипът на Коул и Кейт бе преместил децата в атриума. Бяха затворили вратите, блокирайки по този начин гледката към постоянния приток на тела, които се взимаха от спалните помещения и се носеха долу в Лазарета. Това бяха агентите, които бяха свалили Албан – всичките до един. Част от мен смяташе, че е глупаво да се опитват да ни попречат да видим това, ала друга част им бе благодарна.
Поех си въздух, мъчейки се да се освободя от напрежението в раменете си, и се пресегнах към вратата.
Бяха избутали повечето маси към външния край на стаята, а центъра бяха оставили за походни легла. Медицинският персонал се грижеше за някои от децата и агентите, които имаха натъртвания и ожулвания. Изглеждаше безумно да пренебрегват напълно оборудвания Лазарет в полза на влаченето на марли и антисептични средства тук, горе. Поне докато не си припомних, че същото болнично крило в момента функционираше като импровизирана морга...
– Всички ли са мъртви? – попитах тихо. В допълнение към двайсет и няколкото деца от Лигата, които се бяха скупчили в центъра на стаята, ядейки за закуска каквото бяха успели да открият в склада към кухнята, имаше около четирийсет агенти, които образуваха кръг по периметъра на залата – разположени в тъмнеещи черни групи. Но това бяха лицата, които очаквах да видя: агенти, които бяха отговорни за отряда „Пси“, инструктори, онези, които ни гледаха с тъжни и бленуващи очи, когато си мислеха, че не ги наблюдаваме.
– Тези, които не искаха да се предадат – внимателно каза Кейт.
Значи, всичките?
– Знам, че най-вероятно сте си мислили, че всички са срещу вас, но имаше няколко агенти, които бяха заслепени от убийството на Албан и останаха тук само защото бе прекалено късно да си тръгнат без възмездието на Джарвин. Те не се противопоставиха, когато влязохме в спалните помещения, и бяха свободни да си идат, ако не желаеха да участват в това.