– Поеми една шега, съкровище! Усмихни се! Днес е хубав ден, забрави ли? Убедителна победа.
– Къде отиваш? – попитах Кейт.
– Навън с няколко агенти, за да се помъчим да открием транспорт за всички ни.
– Но...
– Ще се върна до няколко часа. Обещавам. Предполагам, че се досещаш, че... вероятно не е особено правилно да останем тук след всичко това.
– Къде отиваме? – попитах аз. – Канзас? Или Джорджия?
– Руу!
Впечатляващо беше, че бяхме успели да се задържим тук толкова дълго, преди радарът на Джуд да започне да ни засича. Той се изправи на крака, запромъква се през застаналите помежду ни агенти и едва не се спъна в група деца, които просто се опитваха да седят, да ядат и да не избухват в сълзи. С периферното си зрение мернах как Лиъм и Дунди се обръщат, но те изчезнаха бързо, тъй като единственото нещо, което се застопори в света ми, бе Джуд, който преметна дългите си ръце около мен.
– Така ме изплаши! – каза той. Аз също го прегърнах. Моят едночленен комитет по посрещането.
– И аз се притеснявах за вас – признах аз. – Нещо случи ли се?
Той поклати глава, а къдриците му се разхвърчаха.
– Откри ли го?
– Нали ти казах, че е наред – Вида сложи ръка на рамото му и се опита да го отскубне със сила. – Джудит! Пусни!
Кейт се засмя и го потупа по гърба.
– Ела. Трябва да кажа нещо на двама ви с Нико.
Това бе достатъчно, за да накара Джуд малко да ме поотпусне.
– Той все още не е проговорил. Не мога да го принудя да изрече и дума. Все едно се е изключил.
Помахах му лекичко, докато тя отвеждаше него и Вида обратно към Нико.
– А! – измънка Коул. Усетих как се стегна и си оправи стойката, която премина от небрежна и леко прегърбена в изпънати рамене. Събран. Дори лицето му сякаш загрубя. Той се отблъсна от стената, на която се бе облегнал, и мина покрай мен без нито дума. Хвърли ми само предупредителен поглед през рамо.
А с по-малко и от него удостои Лиъм, който дори и на същото не бе способен, докато се разминаваха и поемаха в противоположни посоки. Срещнах очите на Дунди и изражението там бе достатъчно, за да ми обясни, че скоро щеше да последва разяснение.
„Жив, жив, жив, жив“, пееше сърцето ми. Оставих отровния спомен, който Кланси ми бе показал, да прокърви, докато в гърдите ми не остана нищо освен жужащ блясък. Той ми спря дъха. Жив. Мръсотията по лицата им не бе нищо. Раната на брадичката на Лиъм, която се бе отворила наново, не беше нищо. Пукнатината върху едното от стъклата на Дунди не беше нищо.
Те бяха всичко.
И двамата застанаха пред мен с ръце, скръстени пред гърдите. И на лицата на двамата се наблюдаваше едно и също неодобрение.
– Вие, момчета, наред ли сте? – попитах аз, след като те очевидно не смятаха да казват нищо.
– А ти? – изстреля Лиъм обратно. – Какво си мислеше, като тръгна така, и то сама след него?
Настръхнах от тона му.
– Мислех си, че той неслучайно се остави да го доведем тук, и се оказах права – пресегнах се към джоба си и извадих една от снимките от скритите сгънати документи. Дунди погледна с леко отвращение изцапаната хартия, която му подадох.
– Тази кръв нали в един момент не е била в тялото ти?
Притиснах я към гърдите му, принуждавайки го да я вземе.
– Проследих го до кабинета на Албан. Ето това търсеше.
Лиъм се наведе напред, за да види. Очевидно при тях нямаше същия умствен блокаж, който се бе проявил при мен. Очите им просветнаха, когато я разпознаха. Челюстта на Дунди даже направо увисна.
– Той търси нея – казах аз. – Тези снимки бяха в една папка заедно с онова, което предполагам, че е изследвала. Не знам дали той си е мислел, че тя е тук, или пък е смятал, че Албан може да има някаква информация, но...
Коул се качи върху масата в центъра на стаята и плесна два пъти с ръце. След което ги постави около устата си.
– Моля за вашето внимание!
В тона му имаше някаква официалност, която звучеше неестествено. Очевидно, че със закачливите усмивки и вбесяващото дразнене бе приключил за тази сутрин. Агент Стюарт нямаше време за него.
– Добре. Ще гледам да съм бърз – агентите и децата в стаята се местеха, прииждаха към походните легла и масите, за да могат да застанат пред него. – Това, което се случи тук... приключи. Вие се справихте със задачите си прекрасно. И макар да ми се иска да мога да ви кажа, че те всъщност в края на краищата нямаше да приведат плана си в действие, допускам, че всички знаем, че това ще е една лъжа.
Лиъм се премести и се облегна на стената, заемайки абсолютно същата поза, в която бе брат му преди няколко минути. Той задържа очите си върху мен, очевидно очаквайки нещо.