– Млъквай и гледай!
Президентът Грей бе напуснал колата си и оглеждаше тълпата, докато вдигаше ръката си за добре отрепетиран поздрав. Косата му бе по-сива, отколкото си я спомнях отпреди няколко месеца. По-големи торбички обрамчваха тъмните му очи. Но въпреки всичко това бе лицето на Кланси – бегъл поглед към това, на което щеше да заприлича след трийсет-четирийсет години. И дори само заради това не ми се щеше да погледна встрани.
– Какво е... – започна Вида точно когато камерата се фокусира върху една дребна фигура с качулка, която си проправи път покрай красивата руса репортерка, прескачайки над полицейските заграждения.
Президентът бавно продължаваше по пътя си нагоре по чистите бели стъпала на Капитолия. Ръката му бе протегната към губернатора. Зад него полъхът развяваше и националното знаме, и това на щата Тексас. Той явно не забелязваше, че нещо не е наред, до момента, до който мъжете в костюми край него извадиха пистолети, а лицето на губернатора стана бяло като тебешир.
Полицейските офицери, които бяха наредени от всяка страна на стъпалата, бяха захвърлени във въздуха с такава сила, че се стовариха върху операторите и фотографите. Не му се бе наложило да ги докосне. Той просто разтвори ръцете си пред себе си – все едно дърпаше тежки завеси.
– Божичко! – каза Лиъм зад мен. – Това е дете!
Той бе слаб, целият в суха мускулна маса и почерняла кожа – като бегач, който бе прекарал лятото си на лекоатлетичската писта в гимназията. Косата му бе дълга, завързана с малък ластик, за да не пада в лицето му. Това му позволи да се прицели точно, след като извади малък пистолет от джобовете на суитшърта си и изстреля два куршума в гърдите на президента.
Телевизорите – всеки настроен на различен канал – избухнаха в същия този миг, като показваха сцената от всякакви възможни ъгли.
– Боже мой... Боже... – стенеше новинарката. Тя бе паднала на земята. Единственото, което виждахме, бе задната част на главата ù, докато наблюдаваше как полицията и тайните служби се хвърлят върху детето, погребвайки го под море от униформи и палта. Тълпата зад нея крещеше. Камерата трепереше, когато се обърна, за да запечата бягството им от мястото на събитието. Всеки поглед бе ужасèн. Всеки поглед разкриваше отвращение. И всички вече бяха обърнати от президента към детето, което току-що го бе убило.
– Вие ли направихте това? – изръмжа Лиъм, извръщайки се отново към брат си. – Вие ли наредихте на това хлапе да извърши това?
– Той не е от нас – отвърна му Вида. – Никога през живота си не съм виждала това лайно!
Коул се завъртя на пети и се гмурна стремително в тишината от изумление, царяща в атриума. Никой освен него не мърдаше, а и аз нямах никаква идея накъде се е запътил. Вида грабна дистанционното и увеличи звука.
– Дами... Дами и господа... Моля ви... – новинарката бе все още на земята, опитвайки се да се защити от паническото бягство на публиката, която напускаше сцената. Картината се премести към ужасените лица на новинарите в студиото, но те се появиха само за миг, преди екранът да прещрака в черно и върху него да се появят следните удебелени думи.
СИСТЕМА ЗА УВЕДОМЯВАНЕ ПРИ СПЕШНИ СЛУЧАИ
ПРАВИТЕЛСТВОТО НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ИЗДАДЕ НАСОКИ ЗА ДЕЙСТВИЕ ПРИ СПЕШНИ СЛУЧАИ
НЕ ИЗКЛЮЧВАЙТЕ ТЕЛЕВИЗОРА СИ
СЛЕДВА ВАЖНА ИНФОРМАЦИЯ
Но съобщението си остана на екраните, а единственото нещо, което последва, бяха тихите виещи звуци на системата за уведомяване при спешни случаи – същите, които бяхме чували хиляди пъти, докато бяха правили проби по телевизиите и радиата.
Някъде над нас се разнесе едно приглушено фрас. То бе почти недоловимо заради звука от паникьосаните гласове в атриума и гърмящите телевизионни екрани – два, три, четири, всичките стрелящи в бърза последователност, като пукащите фойерверки за Четвърти юли, които наблюдавахме вкъщи от задния си двор. Те бяха прекалено далеч, за да ни изплашат истински. За момент дори се зачудих дали и това не бяха фойерверки. Възможно ли бе хората да са наистина толкова глупави, че да празнуват очевидната смърт на президента Грей?
Всичко това бе отмито от съкрушителния шум от връхлитаща вода – не, по-скоро беше нещо като статичен шум. Прииждаща свирепа вълна от шум, пукане, чупене и съскане като от приближаващ се ураган.
След което всичко приключи с едно тихо, механично стенание – нещо, каквото животно би издало, докато поема последния си дъх. Светлините, телевизорите, климатиците – всичко се изключи, хвърляйки ни отново в същия непрогледен мрак, от който тъкмо се бяхме освободили.