Ако Джуд не ме държеше все още за ръката, нямаше и да успея да го хвана, когато той политна да падне на земята.
– Леле! – започнах аз.
Вида дойде незабавно при нас и ми помогна да го разположим на един стол.
– То... Нещо стана току-що... – Агентите около нас удряха, за да запалят светещи пръчици, успявайки по този начин да осветят залата. Успях да видя как ръцете му са свити в косата му. Изражението на лицето му бе замаяно. Приличаше на пиян. – Нещо лошо.
– Какво искаш да кажеш? – попитах, допускайки Дунди по-близо, за да го огледа.
Очите му бяха леко разфокусирани.
– Това бе голям... Голям взрив. Като внезапен пламък, който изчезна. Всичко е толкова тихо сега... Вече нищо не говори.
Обходих с очи стаята, търсейки останалите Жълти. Те бяха в абсолютно същото зашеметено състояние – отпуснати и неотзивчиви към опитите на другите деца да ги изправят на краката им. Можех да зърна лицата им благодарение на бледата, умираща светлина на светещите пръчици.
– Какво става? – чух да казва Дунди. – Още едно прекъсване на тока ли?
Изшътках му да мълчи, тъй като се опитвах да чуя как един агент пресъздаваше случилото се на Коул, докато вървяха обратно към нас.
– Резервният генератор все още работи. Нямаме мобилни или радио комуникации. Камерите към улицата са изключени. Бенет се опитва да ги пусне отново...
– Не се мъчете – каза спокойно Коул. – Те най-вероятно са изпържени.
„Изпържени?“ Но това щеше да означава...
Бе прекалено голямо съвпадение токът ни да изчезне точно в този момент. Но това, което Коул намекваше, бе, че някой не бе бърникал по електромрежата на Лос Анджелис, а просто бе увредил всеки един електрически уред из целия град.
– Мислиш, че е бил някакъв вид електромагнитен пулс ли? – запита един друг агент.
– Смятам, че най-добре да си размърдаме задниците, преди да сме успели да разберем – Коул събра ръце пред уста и се опита да надвика паническото шепнене. – Добре. Знам, че сте тренирали това. Вземете нещо от тази стая, което можете да носите, и тръгвайте директно към изхода. Нищо друго. Придвижвайте се в ред. Задължителната евакуация започва сега!
Вида вдигна Джуд до себе си, оставяйки ме да издърпам Нико от стола му.
– Може да е просто поредно временно спиране на тока – запротестира един агент. – Не може да е в отговор на убийството. Най-добрият ни шанс е да слезем на ниво три и да изчакаме там.
– Ако това е нападение – допълни друг, – тогава най-безопасно за нас ще бъде да си останем тук!
– Най-безопасното място за нас е навън... оттук...
Чуха се три силни почуквания – все едно някой стоеше директно над нас и учтиво молеше да бъде допуснат вътре. Не знам защо го направих или дори въобще какъв си мислех, че е този шум, но избутах Нико към земята, а след малко усетих, че и Вида направи същото с Джуд край мен.
– Прикрийте се! – извика някой, но думите му изчезнаха сред нажежения до бяло изблик на светлина.
И тогава над главите ни заваля огън.
Трийсет и първа глава
Не усетих болката веднага – само тежкия натиск върху гръбнака си.
Отворих очи в пълна тъмнина. Нико крещеше името ми и ме държеше за раменете. Последва един кратък благословен момент, по време на който мозъкът ми бе в дрипи и не можеше да свърже това, което вижда, мирише и чувства с реалността, която току-що се бе случила. Всичко се филтрираше през тъмнина.
– Не! Първо трябва да я намеря...
– По дяволите, Лиъм! Мърдай! – изрева Коул. – Върви с другите!
– Те са тук – чух Вида да казва. – Помогнете ми с това...
Тежестта, която ме бе приклещила към Нико, се вдигна и в дробовете ми навлезе димен, прашен въздух. Закашлях се. Ръката ми се плъзна по пода, докато не намери нещо, което приличаше на светеща пръчка.
Но не беше. Бе нечий пръст и вече не бе прикрепен към тялото му.
Бях вдигната и изправена на крака. Задържаха ме, докато коленете ми се втвърдят.
– Слушайте... – започнах да казвам аз.
– Дружки от бункера – каза Вида, – трябва да вървим.
– Джуд...
– Тук съм – отвърна той. – Не те виждам, но съм тук...
– Всички са тук и сме наред – прекъсна го Дунди. – Казвайте накъде да ходим.
– Надолу... – изкашлях се, докато се опитвах да прочистя дебелия слой прах, който бе полепнал по езика и гърлото ми. Очите ми бяха започнали да се приспособяват. Така успях да разбера, че мъждукащото оранжево сияние, което ни заобикаляше, не бе от светещите пръчици, а от причинените от експлозиите огньове. Всички друго достигна до мен със скоростта на куршум, летящ към глава: от частично разрушения покрив висяха жици, както и части от самия покрив. И звукът от далечен гръм – той все още бе там. Сега вече бе по-силен и стреляше с енергичен ритъм.