– Аз ще го пусна – каза Нико. – Аз мога да му помогна!
– Не – извика Джуд. – Трябва да останем заедно!
Ударната вълна на следващата експлозия ни запрати всички на колене. Аз ударих главата си в стената, а пред очите ми изскочиха петна. После се изправих обратно на крака и всички се затичахме надолу по стъпалата – през тъмния коридор, скачайки долу в блока за разпит. Някои части от стената, която бе вдясно от мен, вече частично се бяха сринали.
– Стойте зад мен! – каза Коул, обръщайки се назад към нас. – Хайде, трябва да отидем отпред.
Той успя да се промъкне най-отпред на редицата, която почти блокираше, когато хората стигнеха до вратата на тунела. Можех само да си представя каква реакция щяхме да породим, ако и шестимата се бяхме се опитали да преварим всички в редицата и да го последваме.
Най-после бяхме достатъчно близко, за да видим какъв е проблемът. От другата страна на вратата, на всяко дете и агент се налагаше внимателно да се покатерят над тръбите и цимента, които бяха изпадали от тавана на тунела.
Кръвта биеше ускорено в главата ми, а крайниците си усещах като кухи вследствие на паниката, докато чакахме, и чакахаме, и чакахме да дойде и нашият ред. Лиъм подскачаше на място на краката си, все едно всеки момент се приготвяше да се втурне напред.
Щом стигнахме до вратата, аз спрях и се дръпнах настрана, за да оставя останалите да минат пред мен, но Лиъм не бе съгласен с това. Той само дето не ме повдигна през разрушенията, а след това сам прескочи – тялото му бе стената, която ме пазеше от това да се върна обратно.
Чух как Вида ругае зад мен, а Дунди мърмори затруднено. При толкова много наблъскани тела, в тунела бе горещо и влажно. Взривовете отгоре бяха разрушили някои части, което отново забавяше напредъка ни и превръщаше един обикновен маршрут в писта с препятствия.
Усещах гръмовните вибрации преди звукът от ударите действително да достигне до ушите ми. Бе серия от четири тихи трясъка – всеки следващ бе по-силен и по-лош от предния. Вида извика нещо към нас, но аз не можах да я чуя през ужасната звукова вълна, която последва. Стомахът ми, сърцето, всичко вътре в мен сякаш падна, все едно тунелът под мен бе поддал. Секундите преминаваха двойно по-бързо, предоставяйки ми само нужното време, за да се обърна настрани от експлозията, която изхвръкна през вратата, през която току-що бяхме минали.
Хвърлихме се на земята, тъй като от вратата изригна струя сив дим и парчета от цимент и стъкло. Тунелът се разтресе толкова тежко, че бях убедена, че ще се срути. Децата, агентите – сега вече всички викаха – но аз чух гласа на Коул, който надвикваше всички други:
– Мърдайте! Мърдайте! Мърдайте!
Но аз не можех. Успях само да се избутам на колене и оттам да се изправя посредством стената. Чувах как Вида и Дунди си говорят и се оплакват от тъмнината и от това, че не могат да се видят.
– Това бе Щабът – прошепнах аз. – Срути ли се?
– Мисля, че да – отвърна Лиъм.
– Тунелът наобратно вече е напълно блокиран – извика Дунди, кашляйки. Децата пред нас предадоха новината през хората в редицата пред тях. Чухме шока и сълзливите отговори, които последваха чак от края на групата.
Всички агенти..., деца..., телата им, които се наложи да оставим зад нас. Тяхните семейства нямаше никога да разберат какво се бе случило с тях, кой не бе получил шанс да избяга и кой може би все още се бе вкопчил в живота, когато...
Риданието заседна в гърлото ми и аз не можех да го изкашлям. Не плачех, но тялото ми се тресеше силно – толкова, че Лиъм ме обгърна с ръце изотзад. Усетих сърцето му, което пулсираше в гърба ми, лицето му, което той зарови във врата ми.
Той бе стабилен и бе тук – всички ние бяхме живи. Живи, живи, живи. Бяхме успяли да избягаме. И въпреки това, не можех да спра да си го представям – начина, по който таванът би следвало да е поддал, падащите стъкла, пода, който изведнъж вече не бе на мястото си, тъмнината, която помиташе всичко.
Фокусирай се, заповядах си аз. Зад теб все още има деца. Все още не си се измъкнала. Не позволявай да те вземе и теб. Лиъм, Дунди, Вида и Джуд. Лиъм, Дунди, Вида и Джуд.
– Просто дишай! Дишай! – каза Лиъм, а неговият собствен глас също трепереше.
Спокойният му характер, издигането и спадането на гръдния му кош край мен, бе достатъчно успокояващо, за да отпусна захвата си върху него. Той притисна устни към челото ми – по-скоро от успокоение, отколкото от нещо друго, помислих си аз.
– Ние сме добре – казах аз. – Добре сме. Просто продължавай да вървиш.
Умът ми хвана тези думи и ги разпростря напред в тъмнината. Просто продължавай да вървиш. Колкото по-дълго ходехме, толкова по-трудно ставаше да открия разлика между страха ми, гнева ми и вината ми. В гърдите ми се бе оформила голяма буца – нарастваща болка. Някой пред нас или се смееше, или ридаеше. Звукът бе толкова разцентрован, че не успях да направя разлика между двете.