– Той иска да говори с теб в офиса си след час.
След което се обърна на петите си и изчезна, очевидно сърдит, че бе изпратен да послужи като вестоносец.
– Какво ли пък иска? – попита Джуд, очевидно объркан.
Човек почти никога не можеше да види ходещите костюми на повече от няколко сантиметра от Албан. Нямаше да се учудя, ако те проникваха всяка нощ край леглото му и се редуваха да му шептят планове на ухо, докато той спеше.
Общо бяха десет души – всичките на възраст над петдесет. Разделили си бяха областите, върху които Албан следваше да се фокусира, и бяха поели контрол над всяка от тях. Координираха и одобряваха Операциите, уреждаха докарването на нови припаси и агенти, набираха нови треньори, ръководеха финансите на Лигата. За да може Албан да се съсредоточи върху „голямата картина“ и задачите и целите в нея.
Джуд твърдеше, че те са тук само защото Грей бе пожелал да ги убие по някаква причина и следователно нямаха друг избор освен да дойдат при нас под земята. Аз все още не знаех името и на половината от тях, тъй като повечето държаха никога да не контактуват директно с „Пси“ изроди като мен. Затова бе по-лесно да си набележа някоя тяхна характерна особеност и да им лепна прякор, произтичащ от нея. Енотско лице, Маймунски уши, Конски зъби и Жабешки устни бяха сред тези, които срещах най-често.
Това, което липсваше на имената в творчески аспект, те наваксваха като точност на определението.
– Тренировка? Вече? – попита Джуд, поглеждайки отново към телевизора.
Аз се пресегнах и изключих апарата.
– Ей!
– Закъснявате – казах и посочих към часовника на стената. – Още две минути и инструктор Джонсън ще ви пише наказателна точка.
– Е, и? – контрира ме Джуд. – Това е по-важно.
– По-важно, отколкото евентуалната ти активация? – попитах аз. – Защото последния път, когато проверих, беше на две наказателни точки от това завинаги да си останеш като поддръжка в Щаба.
Бе долно от моя страна да прилагам подобна тактика и успях да го прочета в изпепеляващия поглед на Нико. Но той знаеше дори по-добре от мен, че едно бъдеще, в което Джуд така и не излиза навън на Операция, беше това, заради което той би продал и двете си ръце, само и само да го избегне.
Изведох ги навън и вървях след тях чак до залата за тренировки, в случай че им хрумнеше някоя идея да свърнат по пътя. Екипите, с които обичайно тренирахме – Две, Три и Четири, – бяха вече на място, загряваха се и затъмняваха с присъствието си стената от огледала. Това бе единствената част в Щаба, която миришеше наистина на нещо човешко. Вонята на пот и сгорещени тела разтърсваше помещението с усещането за реален, доловим живот. Поне беше по-добре от миризмата на плесен.
Инструктор Джонсън кимна към мен, докато държах вратата отворена, а флуоресцентната светлина избелваше неговата и без това вече руса коса. И двете с Вида днес бяхме освободени от уроци и тренировки, но утре всичко щеше да започне наново. Пак щях да се потопя в познатото ежедневие, благодарна за облекчението да не ми се налага да мисля за нищо друго освен за това да минавам от час в час и от врата на врата. Жизнен урок на тема как да оцелеем – с любезното съдействие на Търмънд.
Джуд и Нико можеха да ме намразят заради това, но на мен не ми пукаше. Не можех да си позволя да се храня от страха им, нито да му разреша да завихри и моя. Бях работила толкова усърдно, за да успея да се вцепеня до безчувствие, за да мога да приема това място, че не бях готова да ги оставя да го разрушат. Определено привлякоха вниманието ми, загрижеността ми и закрилническото ми чувство, но точно това нямаше да им дам.
Изкъпана, нахранена, облякла чисти дрехи и със събрани мисли, вече бях готова да се срещна с Джон Албан. Но той не бе готов за мен.
Много неща можеха да се кажат за основателя на Лигата, но може би само две от тях всъщност бяха ласкателни. Никой не можеше да отрече, че той бе умен мъж. Лигата бе това, в което се бе превърнала днес, единствено заради него. Проблемът се криеше във факта, че някои смятаха, че атаките към Грей следва да минат на съвсем „ново ниво“, докато други пък го притискаха да запази досегашния курс, тъй като и без това даваше резултати.
Мислех си, че той има правото да изисква да си помисли по-дълго за подобно отговорно решение, но разбирах и тяхното нетърпение. Знаех, че им се ще да осребрят нарастващото недоволство и протестите, за които се говореше под сурдинка, но ние наблюдавахме.
Чух гласове зад вратата. Първо бяха приглушени, а после избухнаха и привлякоха вниманието ми. Колкото повече стоях и слушах, толкова повече се изпаряваше намерението ми да почукам.