Осем от тях бяха изчезнали в миг. Почти половината ни група.
Аз първа дочух звука от стъпките и се избутах от земята. Вида остана както си беше, задържайки каквато и мисъл да подскачаше из главата ù за себе си. Аз присвих очи и се взрях в тъмнината, за да открия извора на движението.Преброих неясните, тъмни фигури, докато се движеха нагоре по стълбата. Една... две...
Две.
Две.
Лиъм излезе пръв, протягайки към мен ръка, без нито дума обяснение. Оставих го да ме отведе долу към дигата, на слънце и далеч от другите. Само веднъж погледнах назад през рамо, колкото да видя, че Дунди се свива долу до Вида.
– Знам – чух я да казва с дрезгав глас. – Не се мъчи.
Лиъм привлече вниманието ми обратно към себе си, борейки се очевидно да укроти собствените си емоции. Значи не го бяха открили. Сега можех аз да се пробвам. Аз познавах Джуд по-добре от тях. Сигурно има тунели с километри под града и аз доста по-лесно щях да се досетя...
Той обръна ръката ми нагоре и притисна нещо гладко в нея. Очите му бяха такова ясно синьо, че ирисите му наподобяваха ново сутрешно небе. Когато те се наведоха надолу, моите последваха пътя им. Надолу през скъсаната му риза, през изцапаната кожа на китките му, към смачканите, извити остатъци на малък сребрист компас.
И бе толкова странно колко бързо вцепенението се настани в мен. Как започна да задушава всяка дума, всяка мисъл, докато дори забравих, че трябва да дишам. Усетих как устните ми се разтвориха в момента, в който гръдният ми кош щеше да се срути сам върху себе си.
– Не – пръстите ми се свиха около него, закривайки го от погледа ми, отричайки, че е тук. Стъкленият капак бе напълно разбит. Червената стрелка липсваше, а силата на това, което го бе смачкала, го бе свила почти надве. Не. Това бе само една дума, но и тя бе достатъчна, за да запали огъня на яростно отрицание. – Не!
– Проследихме пътя назад – каза Лиъм, държейки ръката ми като котва. – Стигнахме чак до входа. Докъдето можехме да стигнем през отломките... и...
– Недей – помолих го аз. Не ми разказвай това.
– Аз не... – гласът му се задави. – Не знам какво е станало. За малко да не го видя, но там бе... Видях обувката му. Открихме го, но нямаше нищо, което ние... Дунди не можа да направи нищо. Той вече си бе заминал и ние не можехме да го изкараме отдолу. Той бе отзад. Изглежда, експлозията е стигнала точно до него.
Хвърлих компаса към него, а след като това не го разклати, след като това не го нарани, след него хвърлих и юмрука си, който се блъсна в рамото му. Той го хвана с другата си ръка и задържа и двата ми юмрука до гърдите си.
Той лъже. Това не бе възможно. Аз го бях видяла навън – гледаше към небето. Бях го чула, видяла, усетила.
Усетих се как падам напред – в момента, в който коленете ми поддадоха. Лиъм ме бе хванал достатъчно здраво, за да ме предпази от падане напред, но той също бе изтощен и бе впечатляващо, че изобщо съумя да ни задържи прави.
– Трябва да идем и да го вземем – казах аз. – Не можем просто... Той не може да остане там долу. Той не обича тъмното. Той не се справя с тишината. Не би следвало да е сам...
– Руби – нежно каза Лиъм. – Там няма какво да се вземе. И си мисля, че и ти знаеш това – аз отскочих грубо и се опитах да го избутам назад, да избутам реалността. Но този прилив на енергия отмина толкова бързо, колкото и дойде. Сълзите по бузите ми бяха горещи. Те се смесваха с мръсотия, течаха през устните ми, и падаха от брадичката ми. Ръцете му се вдигнаха от двете страни на лицето ми. Той ги избърса, макар че усетих как неговите капят над косата ми.
– Аз не... мога – казах аз. – Не мога...
За първи път се зачудих дали причината, поради която той не искаше аз да отида, бе не защото той мислеше, че няма да открият Джуд, а именно защото бе убеден, че ще успеят.
– Той бе сам – извиках аз. – Никой не беше с него... Трябва да е би толкова уплашен. Казах му, че ще останем заедно.
Умът ми се бе фиксирал върху лицето на Джуд и начина, по който ушите му стърчаха отстрани на главата му, все едно не бяха окомплектовани с остатъка от тялото му. Какво бе последното нещо, което му казах? Стой наблизо? Продължавай напред? А какво ми бе отговорил той? Единственото, което си спомнях, бе бледото му лице, осветено от слабата светлина на жълтата светеща пръчица на Коул.
Следвай Водача. Той ме бе последвал и аз го бях завела до това. Бях му причинила това.
– Лий! – извика Дунди, а после още веднъж по-високо, когато никой от нас не помръдна. Ниско над нас прелетя самолет, който изхвърли облак от нещо, приличащо на червен газ. Лиъм вдигна ръцете си, за да покрие главите ни, когато вятърът го довя към нас и отгоре се посипаха хиляди трептящи листове хартия.