Мъжът вече почти халюцинираше. Проникването в ума му бе лесно и безболезнено. Всички негови спомени и мисли, които се издигнаха на повърхността на съзнанието му, бяха изцапани в черно. Цветът се процеждаше от тях като петно мастило върху мокра хартия. И чак тогава, когато куките ми вече бяха прикачени към него, аз отслабих натиска си върху врата му.
Това най-вероятно не беше онова, което бе очаквал, когато излезе от скритата странична врата на магазина, за да изпуши една цигара.
Хапещият въздух на Пенсилвания ярко бе зачервил бузите му под бледата набола брада. Издишах струйка горещ дъх иззад скиорската маска и прочистих гърлото си, съзнавайки напълно за десетте чифта очи, които се бяха вперили в мен. Пръстите ми трепереха, докато се приплъзваха по кожата на мъжа. Той излъчваше остър мирис на застоял дим и ментова дъвка, с която явно се опитваше да прикрие вредния си навик. Наведох се напред и натиснах врата му с два пръста.
– Събуди се! – прошепнах му. Мъжът се насили да отвори очи. Бяха големи и много приличаха на детски. Нещо в стомаха ми се сви.
Погледнах през рамо към тактическия екип зад мен. Те тихо наблюдаваха всичко случващо се с лица, невидими зад маските.
– Къде е Затворник 27? – попитах. Намирахме се извън обхвата на камерите за сигурност, което и бе причината войникът да се чувства достатъчно удобно, за да напусне поста си за няколко непредвидени почивки, но аз бях повече от нетърпелива да приключа с тази част.
– Побързай, по дяволите! – просъска стоящата до мен Вида през стиснати зъби.
Ръцете ми се разтрепериха от топлата вълна, обляла гърба ми, когато тактическият Водач на екипа приближи и застана зад мен. Поне вече не ме болеше както преди. Не успя да ме извие надве, завихряйки ума ми във възли от мъка. Но пък ме правеше чувствителна към силните емоции на всеки, намиращ се близо до мен – включително към отвращението на този човек. Неговата тъмна, всепоглъщаща омраза.
Кестенявата коса на Роб попадна в периферното ми зрение. Заповедта да продължат напред, без да ме изчакват, бе готова да се излее от устните му. От трите Операции, на които вече бях ходила с него като Водач, бях успяла да завърша само една.
– Къде е Затворник 27? – повторих аз, като побутнах ума на войника със собствения си.
– Затворник 27. – Докато повтаряше думите, големите му мустаци потрепваха. Едва доловимите сиви косми в тях го караха да изглежда по-стар, отколкото беше в действителност. Предварителният файл, който ни бяха раздали в Щаба, включваше информация за всички войници, охраняващи този бункер. Имаше и за него – Макс Бромел. На 41 години, родом от Коуди, Уайоминг. Преместил се в Питсбърг, Пенсилвания, за да започне работа като програмист. Загубил позицията си, когато икономиката се сринала. Симпатична съпруга, която в момента бе безработна. Две деца.
И двете мъртви.
Буря от мрачни образи наводняваше всеки тъмен ъгъл и процеп на ума му. Видях дузина мъже, всичките облечени в едни и същи светли камуфлажни дрехи, които изскачаха от задната част на ван, както и няколко други от високопроходим военен джип, които блокираха по-голямо превозно средство – пълно с престъпници и предполагаеми терористи. А ако информацията, която Детската лига бе получила, се окажеше правилна – и с един от нашите топ агенти.
Гледах, обзета от внезапно спокойствие, как същите тези войници водеха един... двама... не, трима мъже, идващи откъм задната част на камиона. Те не бяха войници от Специален отряд „Пси“, ФБР или ЦРУ, нито пък от Спецчастите или Морските тюлени. Всяка от тези организации най-вероятно би могла да смачка малкия ни отряд с единичен бърз удар. Не, те бяха служители на Националната гвардия, принудени да се завърнат към активна служба заради ужасяващите времена. Разузнаването ни бе право поне за това.
Войниците бяха нахлузили на главите на затворниците стегнати качулки. После ги поведоха надолу по стълбите на изоставения магазин, към плъзгащата се сребриста врата на скрития отдолу бункер.
След като значителна част от Вашингтон, окръг Колумбия, бе унищожена от – както твърдеше президент Грей – група извратени деца от поколение „Пси“, той се бе погрижил да изгради тези така наречени миникрепости по Източното крайбрежие, в случай че отново възникне извънредна ситуация от подобна величина. Някои бяха издигнати под хотели, други се намираха в планини, а трети – като тази – бяха скрити и същевременно леко оставени на показ в малки градове, под магазини или правителствени сгради. Те бяха предвидени, за да се опазят Грей, кабинетът му и важните военнокомандващи, но от време на време в тях се затваряха и „високорискови заплахи към националната сигурност“.