Устата на Албан бе открехната широко. Очевидно не бе свикнал да прикрива чувствата си. Едно от ъгълчетата ù се дръпна нагоре.
– Някой от тези планове за отстъпление включваше ли вие с Вида да напускате бункера?
– Не, сър – отвърнах аз. – Агент Медоус ни заповяда да стоим на позиция в стълбището и да ги покриваме оттам.
Албан постави лактите си на масата и облегна брадичка на пръстите си.
– Тогава как ще обясните напускането си?
Не се обърнах да погледна към Роб, но усещах, че зяпа към мен. Всички се бяха вторачили. И от тежестта на погледите им останах с впечатлението, че Медоус вече бе отговорил на този въпрос.
„Ако вкарам Роб в неприятности – мислех си, – точно колко пък ще загазя аз самата?“ Той се палеше бързо. Знаех, че ще се ядоса още когато направих избора с Вида да останем навън, но това щеше да е нищо в сравнение с яростта му, ако го предадях и кажех на другите какво точно се бе случило на стълбите. Не биваше да ги оставя да забележат върху лицето ми обземащите ме пълзящи подозрения. Не можех да задам въпросите, които исках. Защо не ни предупреди? Тогава устройството ми за свръзка все още работеше. Щях да го чуя.
– Стълбището беше... изложено на риск. Дадох заповед на Вида да напуснем, за да наглеждаме ситуацията от външна позиция.
– И не ми предадохте това, защото...? – попита Роб, чийто гняв бе започнал да го издава.
– Устройството ми за свръзка бе счупено – отвърнах аз. – Сам видя, когато се събрахме.
Той изсумтя.
– Добре – каза Албан след момент. – Стълбището било изложено на риск? Как така?
Имаше граната. Роб хвърли граната. Пет думи. Перфектен начин, който да се погрижи Роб да бъде принуден да преглътне всеки грам горчиво порицание, което заслужаваше. Албан щеше да ми повярва. Той никога – нито веднъж – не се бе усъмнявал в думите ми. Даже ги бе защитавал пред съветниците си, когато бях извадила някакви нежелани новини от нечий нещастен ум. Пет думи, които да разкрият истината: че Роб бе застрашил собствената си Операция – дали от глупост, или пък нарочно – и почти бе успял да убие и двете ни с Вида.
Не знам точно как знаех или дори защо бях толкова убедена в това, но бях толкова уверена, колкото кръвта, която гърмеше в ушите ми. Ако сега го предадях и го поставех в неловко положение, следващия път, когато попаднех в обхвата му, той нямаше да пропусне.
– Не беше... добре построено и просто се срути – обясних аз. – Очевидно не е могло да понесе тежестта на всички ни. Скапана конструкция.
– Добре – каза Албан, нижейки думите една след друга. – Агент Стюарт докладва, че вие двете с Вида всъщност сте го спасили. Как стана това?
– Тя и другата напълно игнорираха заповедта ми да се върнат в бункера! Ето така! – извика Роб. – Знам със сигурност, че ме е чула. И знам, че именно ти си отказала да се върнеш.
И четиримата мъже се бяха обърнали към мен. Зрението ми намаля. Черното отново бе започнало да го превзема, просмуквайки се от краищата навътре. Притиснах ръка към гърлото си, дърпайки стегнатата яка, опитвайки се да освободя дъха, който бе заседнал там.
Исках Лиъм. Мечтаех си Лиъм да бъде тук, стоящ достатъчно близо до мен, за да мога да вдъхна кожата, дима, сладката трева.
– Руби – каза Албан с глас, който бе спокоен, дълбок и търпелив като морето, – би ли отговорила на въпроса ми?
Исках само това да свърши. Да се върна в спалното помещение, да изпълзя в студената тъмнина до леглото си и да се отнеса в нищото.
– Той е прав. Аз наредих на Вида да не последва заповедта му. Когато се качихме горе, видяхме, че служителите на Националната гвардия местят затворниците и ги изкарват от вход, за който не знаехме нищо. Не поисках позволение да продължа. А трябваше.
– Защото много добре знаеш, че единственото нещо, което следва да правиш, е да се подчиняваш на заповедите на своя Водач! – излая Роб. – Мислиш ли, че щяхме да загубим толкова много мъже, ако беше там, за да покриваш бягството ни?
Телевизорите зад Албан бяха изключени, но мога да се закълна, че чувах статичното им дихание, което се учестяваше, докато мъжете стояха притихнали. Той притисна ръка към горната част на главата си, но нито веднъж не извърна поглед от мен.
И тогава се чу гласът на Коул – толкова южен, колкото сладък чай.
– Ами, слава на бога, че не си се подчинила. Иначе към момента най-вероятно щях да съм на половината път към ада.
Очевидно бях подценила влиянието на Коул в организацията. Даже „влияние“ май не бе правилната дума. По-скоро вид контрол, подплатен от чар и смъртоносни резултати. Албан повдигна веждите си и само кимна, оставяйки Коул да продължи.