Сърцето ми изтуптя веднъж, после – два пъти, но бях така зашеметен от болка, че не можех да помръдна. Тъкмо бях успял да вкарам ръце под тялото си, когато алеята се изпълни с чиста, бяла светлина.
С куцукане не можеш да се придвижваш много бързо, а когато зад гърба ти има задънена улица, не можеш и да стигнеш много далеч. Но аз знаех къде отивам и се постарах вратата да се заключи добре след мен.
На очите ми им бяха нужни две ценни секунди, за да се приспособят към мрачния коридор. Запрепъвах се по стълбите към 2А – бледосиня врата, която отворих с рамо.
Апартаментът бе осветен – кафето все още се правеше на плота, но вътре нямаше никого. Проверих всяка стая – под леглото, в килерите, – преди да се върна обратно в коридора и да се пресегна към висящото там черно яке.
Сградата започна да се тресе от силата на тичащи нагоре по тясното стълбище ботуши. Ръцете ми трепереха, докато се опитваха да хванат якето – опипваха подплатата отвътре, долния шев – отново и отново, в абсолютен отказ да приемат истината.
Вратата експлодира с шут край мен и вече нямах възможност нито да помръдна, нито да се бия или пък да тичам. Бях свален на земята. Ръцете ми бяха захванати зад главата и заключени с белезници. Видях как ботушите им стъпват върху мен, докато минават да претърсят другите стаи, с извадени оръжия и готови да стрелят – додето не провериха и последната. И чак тогава – след като се появиха отново при мен – ме завлякоха долу. Покрай шокираните лица на съседите ми – през захабената външна врата, обратно на дъжда, където един черен ван чакаше, за да ме отведе.
Имаше хора от СОП, Националната гвардия и полицията. Нямаше възможност за бягство. Не им оказах съпротива, когато ме повдигаха към задната част на вана и заключиха белезниците ми намясто. Вътре имаше и други хора, но не познавах никого. Никой от тях не бе той.
Не знам защо погледнах нагоре точно в този момент, вероятно бе инстинкт или пък отчаяние. Вратата към живота ми се затваряше и въпреки всичко най-важното нещо за мен бе този половинсекунден образ на ужасеното лице на Лиъм под близката трептяща улична лампа, който изчезна в тъмнината.
Четвърта глава
– Как можа? – изригна пискливият глас на Кейт. – Тя не е спала от два дни, а ти я подлагаш на това?
Очите ми се фокусираха върху малка градинска статуя на дебело момченце, наполовина закрита от висящото от бюрото на Албан американско знаме. Аз бях на пода, легнала по гръб, и нямах никаква идея как се бях озовала тук.
– Тя не ти е дресирано кученце, което е готово да изпълнява номерата ти в момента, в който щракнеш с пръсти! – Кейт успяваше да вика без дори да повиши глас. – Та тя е просто дете. Моля те, не я склонявай да ти върши услуги, както ти сам се изрази така красноречиво, без преди това да си поговорил с мен.
– Мисля – дойде бързият отговор на Албан, – че това е краят на опяванията от твоя страна, които бих могъл да издържа днес, агент Конър. Това дете вече е на възраст самò да взима решения и макар ти да си ù старша, аз съм старши на теб и не ми се налага да обсъждам или преосмислям решенията си с теб. Затова сега ще те помоля много мило да напуснеш кабинета ми, преди да кажеш нещо, за което после може наистина да съжаляваш.
Насилих се да стана от земята и да седна на стола. Кейт се хвърли напред, за да ми помогне, но вече се бях оправила и я спрях с ръка. Самата тя като че ли също не бе спала – косата ù бе сплъстена и сплескана. Досега не бях виждала лицето ù толкова бледо. Тя бе нахлула тук като торнадо преди пет минути и дори не бе спряла, за да си поеме дъх. Не знам кой ù бе съобщил какво става – може би Роб, – но единственото нещо, което бе успяла да постигне, бе да ме накара да се почувствам като засрамено петгодишно дете.
– Добре съм – потвърдих ù, но тя не изглеждаше убедена.
– Ще изчакам навън – добави тя.
– Тогава ще ти се наложи да постоиш известно време. Долу имаме гост, с когото бих искал Руби да се запознае.
Ама, разбира се. Защо да ми дадат почивен ден от това да „забавлявам“ гостите?
– А? – погледът на Коул се местеше между трима ни. – А аз поканен ли съм на партито?
Албан най-после се изправи, мина отпред пред бюрото си и застана между Коул и моя стол. Внимателно седна обратно върху бюрото и за пръв път се озова достатъчно близо до мен, за да установя, че мирише на плесента, която така и не можехме да изчегъртаме от себе си под душовете.