– Ще се видим на срещата на старшия персонал, Агент Конър – а после добави по-тихо: – Ела подготвена. Агент Медоус отново ще внесе предложението си за гласуване.
Кейт се завъртя на пети, с полувдигнати ръце, сякаш искаше да му върне мисълта обратно. Все още трепереше, докато напускаше стаята, ескортирана от Жабешки устни.
Албан дори не потрепна, когато тя затръшна вратата зад себе си.
– Е, нали съумя да намериш липсващото ни съкровище?
Влитането на Кейт бе успяло да прекъсне обзелата ме от ярост мъгла, но сега – като след щракане с пръсти – аз отново падах свободно в нея, усуквайки ръце под бюрото, за да не взема да ги увия около врата на Коул.
В края на краищата щеше да се окаже, че нямаше абсолютно никакво значение, че бях успяла да освободя Лиъм от Лигата. Очевидно брат му бе открил някакъв начин да го вкара обратно в центъра на събитията. Не разбирах особено какво точно бях видяла, ала това не беше, както Албан си мислеше, самата флашка. Засега единственото, което беше ясно, е, че Лиъм също бе замесен по някакъв начин.
– Хайде, не ни дръж така в напрежение – каза Албан. – Трябва да осигурим защита за този осведомител възможно най-бързо.
„Или искате да пратите някого, който да го убие.“
– Мисля си... – започна Коул.
Нещото, което ми бе завещал Търмънд като подарък, беше усвоеното изкуство да лъжа с открито и непоколебимо лице.
– Не можах да го разпозная – казах аз, – така че не мога да ви дам име. Но може би, ако го опиша, Агент Стюарт ще се справи с това да ви даде име?
– Може би – изграчи Коул. А после, след като си прочисти гърлото, додаде: – Макар че съм работил с много хора във Фили...
Албан помаха нетърпеливо към мен, а тъмните му очи с цвят на кал се бяха вперили в моите.
– Беше жена – обясних аз. – Видях я как стои край вана на Специален отряд „Пси“. Изглеждаше нервна и постоянно се озърташе, докато не забеляза нещо на тротоара – предполагам, че тогава я е намерила. На четиридесет и нещо, едричка. Имаше дълга, тъмна коса и очила със зелени рамки. Носът ù е леко изкривен в края.
И освен това ми бе учителка в първи клас – госпожа Роузън.
Албан кимаше при всеки нов детайл от описанието, а накрая се обърна към Коул.
– Нещо изясни ли ти се?
– Да – отвърна Коул с пръсти, барабанящи по облегалката на стола. – Това ми е достатъчно. Ще ти напиша пълен доклад.
Албан кимна.
– Нека е на бюрото ми до осем вечерта.
– Да, сър – отвърна Коул и с мъка се изправи на краката си. Страхувах се, че ако го погледна, щях да се издам. Той се задържа малко край вратата, докато Жабешки устни също не го подкани да излезе навън.
Албан се изправи и отиде до редицата скучни, неприличащи си един с друг картотечни шкафове зад бюрото му. Извади връзка с ключове от предния джоб на ризата си и ми намигна. Направо не можех да повярвам. Всеки път, когато се озовавах в офиса му, зяпах тези грозни шкафове и се чудех какво има вътре. И сега той щеше наистина да отвори някой от тях?
Той почука с пръст по най-близкото чекмедже.
– Съветниците ми смятат, че това тук е архаично и назадничаво, предвид факта, че се намираме в апогея на дигиталната ни игра. Нали така, Питърс?
Съветникът се усмихна през зъби.
Какво и да си мислеха те, Албан беше успял с този свой трик от „старото време“ и бе постигнал целта си. Записите и папките, които той държеше тук, никога нямаше да бъдат видени от друг освен него. Нямаше начин някой да ги хакне или да инсталира троянски кон, който да проникне в тях и да свали съдържанието им. Той бе настоял за инсталирането на скенер на ретината и дигитална заключваща ключалка на вратата на кабинета си. Това бяха двете най-скъпи технологични джаджи в целия Щаб. Ако някой искаше да прочете тези файлове, или трябваше да получи разрешението му, или пък да се постарае да е особено креативен.
Той плъзна една червена папка, която взе от очукан черен шкаф, намиращ се отдясно, след което го затвори с хълбок и се обърна към мен.
– Току-що се сетих нещо, Руби. Така и не можах да ти благодаря за прекрасната работа, която си свършила с този доклад, съдържащ информация за лагерите. Знам, че ми го даде преди месеци, но съм имал възможност да го видя само за няколко минути. Това обаче не ми попречи да оценя колко усилия и мисъл си вложила в него. Възхищавам ти се за това.
Мисля си, че това бе първият път, в който съумя да ме изненада. Още преди седмици се бях отказала от надеждата докладът ми да успее да го заинтригува. Бях виждала едва подаващото се крайче на папката изпод купчина документи на бюрото му, която беше с моя ръст. Спомних си как си мислех, че това е последната ми надежда и как в този миг тя бе смачкана.