Снеговалеж. Лигата внимаваше и даваше кодови имена на всеки агент и всяка Операция. Към момента познавах достатъчно добре списъка на Щаба, за да съм наясно, че нямаме „професор“, който да работи извън Лос Анджелис. Но Снеговалеж... Мозъкът ми повтаряше думата, така както би се отнесъл към непозната дума на чужд език. Бавно. Методично. Бях получила достъп до имена на засекретени мисии и проекти, доста над позволеното ми ниво на информация в Лигата, и то просто заради мръсната работа, която вършех за тях долу. Това име обаче не бях чувала.
– Хей – казах и погледнах към вторачилия се в екрана на лаптопа си Нико. – Ако ти дам име на Операция, можеш ли да претърсиш сървърите за него?
– Засекретените сървъри ли? – попита той. Всичко друго по-малко защитено не си струваше прахосването на времето и таланта на един Зелен. – Естествено. Кажи името.
– Снеговалеж. Мисля, че името на агента, който я е ръководел, е било Професорът. Сякаш е била жена, работеща извън Щаба в Джорджия.
Нико ме погледна, все едно му бях издърпала пластмасовия поднос и го бях ударила с него по лицето.
– Какво? – попитах го аз. – Чувал ли си за него?
Седящите наблизо агенти вече бяха станали и напуснаха, когато аз седнах, осигурявайки ми мое собствено кътче в кръглата зала. Взрях се с възмущение в близката шумна маса от Сини, докато и те не излязоха накрая. Сега вече бе достатъчно тихо, за да го чуя как преглътна, поглеждайки надолу към клавиатурата си и после обратно нагоре към мен.
Това означаваше също, че беше достатъчно тихо, за да доловим пъхтенето на Джуд, който влезе със замах през вратите на атриума.
Той подмина другите маси с агенти и деца и дойде право при нас. И да не му обръщахме внимание, това нямаше да му помогне да изчезне. Той бе като обрив, който отново се завръщаше, дори и след третиране с шест различни лекарства.
– Ехо – каза Нико – ... вие какво...
Задържах поглед върху недокоснатия си сандвич. Отместих очи нагоре едва когато той хвана ръцете и на двама ни и започна да ни дърпа да станем от местата си.
– Елате с мен – каза напрегнато. – Веднага.
– Заета съм – измънках аз. – Иди намери Вида.
– Трябва да дойдете... – гласът му бе твърд и тих. Едва го разпознах. – Абсолютно. Веднага.
– Защо? – попитах, отказвайки да го погледна.
– Блейк Хауард току-що се прибра от Операцията.
– И какво ми дреме...?
Пръстите му сякаш прогориха кожата ми.
– Върна се в чувал за трупове.
В момента, в който пристигнахме в антрето, малката тълпа от зрители, старши агенти, Албан и неговите съветници вече се преместваха един етаж по-долу в Лазарета, подреждайки се в дълга редица с обтегнати лица и яростно прошушнати въпроси.
– Сигурен ли си? – обърнах се към Джуд, докато стояхме в края на тълпата. – Убеден ли си, че си видял това?
Той си пое дълбоко въздух. От толкова близо забелязах червеното, което обграждаше зениците му, и се зачудих дали не се бе съсипал от рев, преди да ме потърси.
Ръката му се вдигна, за да захване малкия, почти плосък сребърен компас, който носеше на канап около врата си. Албан му го беше подарил, бе го взел от личната си колекция боклуци и го бе поднесъл на Джуд с пророчеството, че ще се превърне в „голям изследовател“ и „първокласен пътешественик“. Хлапето никога не го сваляше, независимо от факта, че собствените му способности правеха уреда неизползваем. Заради това, че беше Жълт, в допира на Джуд винаги имаше лек електрически заряд, който пречеше на магнита вътре. Това означаваше, че цветната стрелка винаги сочеше към Джуд, а не в реалната посока, която следваше да показва.
– Видях ги, като влязоха, а после Кейт ме накара да напусна. Но дочух как Албан попита агент Джарвин как е възможно това, а пък Роб му отговори, че е станал инцидент – Джуд се огледа около нас, надничайки над главата ми, за да е сигурен, че наблизо няма кой да ни чуе. – Руу, не мисля, че това е било злополука.
Когато достигнахме площадката на втория етаж, Нико излетя покрай нас и се насочи към третото – най-ниското ниво.
– Ей! – извика Джуд. – Нико...
– Остави го – казах му, почти пожелавайки си и аз да мога да го последвам, за да пропусна цялата тази каша.
Лазаретът бе точно под атриума и заемаше широкото кръгло пространство на втория етаж, а под него на третия бе компютърната лаборатория. Независимо от размера си, той винаги беше задръстен от машини, легла, както и от няколкото сестри и лекари, които Лигата държеше на работа за спешни случаи и злополуки по време на тренировки. Бях идвала да ме пооправят повече от веднъж и не ми бе убегнал фактът, че носеха специални дебели гумени ръкавици, за да ме докоснат.