Сега те бяха с обичайните си прозрачни ръкавици, докато се занимаваха с Джарвин и съекипниците му, за да ги прегледат. Джуд се опита да влезе вътре, но дъхът му спря в момента, в който се пресегна към дръжката на вратата. Аз го издърпах до прозорчетата за наблюдение, където вече се бяха скупчили няколко други агенти, които проследяваха с поглед как придвижват една носилка покрай леглата и медицинските колички към паравана в края на стаята. На носилката имаше черен плик за трупове. Той бе пълен.
Двамата с Джуд се промушихме навреме до самия прозорец, за да видим как свалят ципа на плика и вдигат Блейк Хауард върху плоска метална маса. От десния му крак висеше бяла маратонка, а пропиващата се в дрехите му кръв бе забележима и оттам, където се намирахме. А после – нищо. Албан, Джарвин, Кейт и Роб отидоха до масата и след това върнаха паравана обратно на мястото му, оставяйки на показ само загатнати силуети.
– Боже мой! Боже мой! Божичко! – шепнеше Джуд, докато ръцете му удряха с юмрук по червеникавокафявите му къдрици. – Той беше. Наистина беше той...
Пресегнах се, за да успокоя полюшващия му се лакът. В действителност въобще не бях познавала Блейк. Не знаех никое от децата извън екипа ми, като изключим беглия спомен за имената им. А харизматичната ми личност гарантираше, че и те нямаше никога да ме опознаят. Но Джуд и Блейк бяха като гербови марки и заедно с Нико прекарваха по-голямата част от свободното си време, лентяйствайки в компютърната лаборатория или пък играейки на игри. Единственият път, в който бях виждала Нико да се усмихва, беше, когато Блейк бе с него. Зелените му очи просветваха, ръкомахаше и разказваше някаква история, която буквално бе разревала Джуд от смях.
– Трябва да отидем... Мисля, че се налага да намерим Нико. Той май отиде да провери нещо – Джуд най-после успя да си проправи път извън тълпата. Поведох го настрани от вратата и надолу по коридора в посока към стълбите. Необходимо бе да се дръпнем встрани, за да направим път на тичащите по коридора агенти, които прииждаха, за да проверят истинността на разпространяващите се из Щаба слухове.
– Трябва да ти кажа нещо – пошепна ми той, когато стигнахме до стълбите. – Трябва да разбереш, че... Аз не мисля, че това е било злополука. Мисля... Мисля, че аз го причиних.
– Това няма нищо общо с теб – звучах доста по-спокойна, отколкото се чувствах. – Постоянно се случват злополуки. Онзи, който носи вина, е Джарвин. Той е човекът, отговорен за вземането в екипа на дете, неподготвено за мисия.
Джуд не ми даде шанс да се измъкна, хвана ме за китката и ме завлачи след себе си надолу по стълбите към трето ниво. Наблюдавах как заострените краища на раменете му помръдват под овехтялата му риза с Брус Спрингстийн и за пръв път забелязах, че на яката му имаше дупка. Той беше напълно наясно къде бе изчезнал Нико.
Бяха минали няколко часа от края на разрешеното ни време за обучение в стаята с компютри, но въпреки всичко се учудих, че е толкова празна. Обичайно тя бе посещавана от варираща бройка Зелени, които пишеха компютърни програми или вируси, опитвайки се да ги доведат до съвършенство. И ако не беше часът за вечеря, вероятно самото изражение на Нико щеше да разчисти свърталището им.
– Намерих го – каза той.
– И? – думата треперливо напусна устата на Джуд.
– Не е било злополука.
Нико бе склонен да се отдава на кофти чувства, с които обичайно се справяше сам в себе си. Убедена съм, че и методите му бяха крайно неприятни, но той никога не ни налагаше тези свои горчиви и отровни мисли. Поне до момента.
– Какво си намерил? – попитах аз. – Някой от вас двамата трябва веднага да ми обясни какво става.
– Ти каза, че няма нищо – започна Нико. – Смяташе, че е съвпадение. Трябваше да ни повярваш.
Гласът му влияеше пагубно на моите вече и без това оголени нерви. Задържах поглед на екрана, докато той пускаше някакъв видеофайл. Отвори се плейър, който изпълни целия екран с черно-бяло действие – дребни човешки фигури кръжаха из стая, пълна с дълги машини. Вече бях виждала достатъчно от тях, за да мога веднага да ги идентифицирам. Това бе стая със сървъри.
– Какво е това? – обърнах се към него. – Моля те, кажи ми, че не си бил достатъчно глупав, че да свалиш материала от охранителните камери на фирмата, в която е проникнал екипът на Блейк и Джарвин...
– И да дам шанс на Джарвин или някое от приятелчетата му от дистанция да изтрият доказателствата? – отвърна гневно Нико.