Клипчето бе трийсет секунди. Само толкова бе нужно. Исках да му обясня, че сваляйки го, бе поел огромен риск, както и че компютърната корпорация би могла да го проследи до нас, но Нико не бе безотговорен.
Трийсет секунди. Ала всичко стана за по-малко от петнайсет.
Облечен с обичайната за Операция екипировка, Блейк бе влязъл в залата със сървърите и веднага бе открил машината. Внезапната поява на охраната ме накара да подскоча. Нощен патрул, който най-безотговорно е бил пропуснат от човека, планирал мисията. Блейк се скри зад кулата от сървъри, преминавайки отзад през няколко редици, за да не може да бъде видян. Напълно бе възможно охраната да не забележи нищо, ако в този момент в стаята не беше нахлул Джарвин с още един от тактическия отряд – и двамата стреляха с пистолети.
Наведох се напред към екрана, впечатлявайки се от това колко ясно се долавяше всичко. Как бе видно, че двамата агенти се прикриват, а после Джарвин мести пистолета си от охраната към незащитения гръб на Блейк. Избликът на светлина, когато той се прицелва в детето и стреля.
Джуд се обърна и притисна лицето си с ръце, за да не гледа.
„По дяволите – помислих си. – По дяволите. По дяволите. По дяволите.“
Нико очевидно го бе видял още преди да пристигнем, но продължаваше да го пуска отново и отново, и отново, докато не затворих прозореца с помощта на мишката. Не каза нищо, лицето му беше лишено от всякакво изражение. Клепачите му бяха затворени и почти можех да усетя как се отдръпва назад – надалеч, към онова място, на което оставаше сам.
– Това... Не мога... – започна Джуд, а гласът му се повишаваше с всяка изречена дума. Дланта му бе притисната към компаса. – Но просто излиза, че тези са лошите момчета. Останалите хора тук ни обичат и веднага щом разберат какво е станало, ще ги накажат. Те ще ни защитят. Тези не са Лигата. Те не са. Това...
– Недей – прекъснах го аз. – Не казвай на никого за това. Чуваш ли ме? На никого.
– Ама, Руу – той изглеждаше ужасен. – Не можем да оставим това да му се размине! Трябва да кажем на Кейт или на Албан, или пък на някого от другите! Те ще оправят нещата!
– Кейт няма да може да стори нищо, ако вече си мъртъв – казах аз. – Говоря сериозно. Нито думичка! И вече никъде няма да ходиш сам. Ще стоиш винаги с мен или с Вида, или с Нико, или с Кейт. Обещай ми го! Ако видиш някого от тези насреща си, просто се обръщаш и тръгваш в обратната посока. Обещай!
Джуд все още клатеше глава, а пръстите му си играеха с компаса. Опитах се да измисля и да му кажа нещо успокояващо. И ми стана странно колко разкъсвана се почувствах между желанието си да ги защитя от истината за това какво наистина представлява Лигата, необходимостта да притежаваш порочна жестокост, за да станеш активен агент, и дребното удовлетворение от факта, че се оказах напълно права за тях. Това място не бе никак безопасно. Може едно време да се беше превърнало в спокоен пристан за деца като нас, но в момента основите се напукваха, а една погрешна стъпка можеше да срути целия Щаб директно върху главите ни.
Роб и Джарвин не бяха търпеливи души, те винаги завършваха Операциите си по план. И тази нямаше да е различна. Убедена бях в това. Кейт и няколко други агенти може и да изпитваха симпатии към нас, но колко ли дълго щеше да продължи това? Ако ние се превърнехме в пречка, ако ни възприемеха само като каша, която трябва да се почисти, дали все така щяха да останат на наша страна?
Отново и отново умът ми се завръщаше към гранатата, както и към начина, по който беше експлодирала точно под краката ни. Спомнях си как Роб ни бе наредил да стоим точно там и да не мърдаме.
Знаех, че имам способности, които могат да ми помогнат да разреша ситуацията. Всичко бе въпрос на доближаване достатъчно близо до Роб и неговите приятели. За съжаление обаче, именно в това се състоеше трудността.
– Нито дума! – казах, обръщайки се да тръгна. – Аз ще се погрижа за това.
И щях да го сторя. Аз бях Водач. Всички мисли, свързани с желанието ми да избягам оттук веднага щом имах сведения за Лиъм и другите, изчезнаха като сън при събуждане.
Джуд бе жив. Нико бе жив. Аз също бях жива. Засега щях да фокусирам цялостната си енергия върху това нещата да си останат по този начин.
Пета глава
Вместо да се върна обратно в атриума, отидох до стълбището и се качих едно ниво нагоре. Последвах извивката на втория етаж до съблекалнята, за да се изкъпя и преоблека. В Щаба както винаги бе мръсно и студено, но всеки сантиметър от тялото ми гореше и лепнеше – все едно вдигах температура. Няколко минути под леденостудена вода щяха да ми помогнат да си прочистя главата. Щях да се възползвам от рядката тишина тук, за да се опитам да измисля някакъв план, благодарение на който Джуд да е винаги с някого по всяко време.