Включително и нашият Затворник 27, който, изглежда, получаваше специално отношение.
Килията му бе в края на дълъг коридор, намиращ се два етажа по-долу. Стаята бе пуста, а таванът – нисък и тъмен. Стените сякаш започнаха да падат върху мен, но споменът успя да се задържи. Те не му бяха махнали качулката, а краката му бяха завързани за металния стол в центъра на килията. Така той попадаше под ореол от светлина, процеждащ се от единичната висяща открита крушка.
Отлепих се от ума на мъжа, като отслабих и физическия, и мисловния си натиск над него. Той се свлече по нарисуваната с графити стена на изоставената Пералня – все още в плен на мъглата на собствения си мозък. Премахването на спомена за моето лице и на мъжете в алеята зад нас бе като събирането на камъни от дъното на плитко езеро с бистра вода.
– Два етажа по-долу. Стая 4Б – казах аз, обръщайки се към Роб. Имахме повърхностен най-общ план на бункера, но нищо по-детайлно. Не бяхме слепи, но, така да се каже, не избивахме рибата в областта на точността. Макар че в повечето случаи схемата на бункерите бе винаги една и съща. В единия край на постройката имаше стълбище или асансьор и на всяко ниво от него тръгваше дълъг коридор.
Той вдигна ръкавицата си и така прекъсна остатъка от инструкциите ми, за да изпрати сигнал на екипа зад него. Дадох му кода от паметта на войника: 6-8-9-9-9-9-* и пристъпих настрани, като дръпнах и Вида с мен. Тя ме избута в най-близкия войник и изсумтя.
Не можах да видя очите на Роб под очилата му за нощно виждане в момента, в който светлината стана зелена, но пък и нямах нужда от това, за да разбера какви са намеренията му. Той не бе поискал помощта ни и определено не държеше да ни влачи със себе си, при положение че той – бивш рейнджър от армията, както обичаше да ни напомня – можеше най-спокойно да се справи с това само с няколко от мъжете си. Мисля си, че най-много го вбесяваше фактът, че изобщо му се налага да провежда тази Операция. Лигата следваше политика, според която, ако бъдеш хванат, просто се превръщаш в изоставен. Никой нямаше да дойде за теб.
А след като Албан си искаше този агент обратно, очевидно имаше причина за това.
Часовникът се включи в момента, в който вратата се отвори. Имахме петнайсет минути, за да влезем, да вземем Затворник 27 и да се ометем. Но кой знае дали действително щяхме да разполагаме с толкова време. Роб просто беше пресметнал колко време ще отнеме на подкрепленията да пристигнат, след като вече сме активирали алармата.
Входната врата се отваряше към стълбище, намиращо се в края на бункера. То се виеше надолу в тъмнината – част по част. По протежение на металните стъпала имаше само няколко лампи, които ни упътваха. Чух как един от мъжете сряза кабела на охранителната камера, кацнала високо над нас. Усетих как ръката на Вида ме бута напред, но ми отне време – доста време, – за да могат очите ми да се настроят. В рециклирания сух въздух все още се долавяха остатъци от химикалите, ползвани в Пералнята, които прогаряха дробовете ми.
Изведнъж тръгнахме. Бързо и тихо, доколкото това бе възможно за група, обута в тежки ботуши. Превземахме стълбището надолу.
Щом аз и Вида достигнахме до първата площадка, кръвта ми вече барабанеше в ушите ми. Шест месеца тренировки не беше дълъг период, но бе достатъчен, за да ме научи как да издърпам познатата броня на концентрацията по-близо до сърцевината си.
Нещо твърдо се удари в гърба ми. А после друго, още по-твърдо – рамо, пушка, сетне още една, и други – докато ритъмът стана толкова настойчив, че ми се наложи да се притисна към вратата на площадката на бункера, за да ги избегна. Вида издаде остър звук в мига, в който последният от екипа премина покрай нас.
– Покривайте ни, докато стигнем, а после наблюдавайте входа. Оттук! Не напускайте позицията си!
– Ама ние трябва да... – започна Вида. Аз застанах пред нея и я прекъснах. Да, това не бяха заповедите, които ни бяха спуснали от отдел „Операции“, но пък беше по-добре за нас. Реално нямаше причина, поради която да ги последваме в бункера и потенциално да се изложим на опасността да бъдем убити. А пък и тя знаеше – беше ни набито в мозъците поне милион пъти, – че тази вечер Роб е нашият Водач. А първият закон, единственият, който важеше в моментите между ужасяващите удари на сърцето, беше, че винаги – дори в лицето на огън, смърт или плен – винаги трябваше да се следва Водачът.