Когато влязох вътре, лампите вече бяха светнати. Задвижваха се от автоматични сензори за движение, което означаваше, че или някой току-що бе дошъл, или пък си беше тръгнал. Стоях напълно неподвижна, с гръб, облегнат на вратата, заслушана в отмереното капене на водата от кранче някъде из помещението. Нямаше никого под душовете. Всички жълти завеси бяха дръпнати встрани. Не чувах и скърцане от въртенето на кранове или пък обичайната експлозия на вода, която е под налягане.
Това, което долових, бе тихо, почти неосезаемо под звука от теча. Постоянно потропване – като от ботуш върху цимента, както и някакво шумолене, подобно на прелистване на страници...
Поех по дългия път покрай шкафчетата, кръстосах крака и се сниших, поглеждайки зад ъгъла. Пристъпих към другата дълга редица от блестящ сребрист метал.
Коул не вдигна очи нагоре от мястото си на пейката, където беше седнал с папка в ръка. Докато обръщаше страницата, зърнах познатата рисунка на електрическата ограда на Търмънд.
– ... Дали и Каледония е изглеждал по същия начин? Какво мислиш?
Всеки мускул в тялото ми се изопна и ме накара да застана напълно изправена. Появата на Коул предизвика у мен желанието да пропадна някъде вдън земя. Свих ръцете си в юмруци от двете страни на тялото си и поех дълбоко въздух.
– Не – отвърнах аз. – Каледония е по-малък. Бяха преустроили едно начално училище в лагер. Но някои от детайлите са същите.
Той кимна разсеяно.
– Търмънд, човече – каза, като го посочи с пръст. – Преди няколко години съм разглеждал разни елементарни скици на мястото, но нищо предадено толкова детайлно. Агентите, които имахме там, не бяха успели да видят и половината от това. Дори и Конър.
Стоях все още край шкафчетата, очаквайки го да си тръгне.
– Албан току-що ни раздаде тези полезни копия на срещата ни на старшия персонал – информира ме Коул. – По средата на събранието Кейт се извини и напусна. Имаш ли идея защо?
Не казах нищо. Всъщност имах идея. Кейт се опитваше да ме отклони от този път от месеци. Наложи се да предам папката на Албан, когато тя отсъстваше.
– А пък аз си мислех, че можеш да разчиташ умове – каза той с лек кикот.
Мускулите му очевидно още бяха сковани и докато седеше, бе видно, че все още доста го боли. Той кимна с глава към душовете.
Последвах го към една от душ кабините. Халките на завесите изсвистяха, когато посегнахме към евтината пластмаса и я дръпнахме зад нас. Звукът ме накара да подскоча и да залепя гръб в циментовата стена. Беше доста тясно и вече се чувствах достатъчно неудобно още преди той да се облегне до мен с насинено лице само на сантиметри от моето и да пусне душа с пълната му мощност.
– Какво правиш? – попитах го, опитвайки се да се промуша покрай него. Той хвана рамото ми и ме задържа до себе си под струята вода. Намокрихме се напълно доста преди Коул да започне да говори.
– Душовете са единственото място в Щаба, което не се записва. Не искам да рискувам някоя от камерите в стаята да засече краткия ни разговор.
– Нямам абсолютно нищо да ти казвам – отвърнах аз и се пробвах да се освободя.
– Може, но аз пък имам много да ти разказвам. – Коул протегна двете си ръце напред, за да ме спре, и почти загуби равновесие. Нестабилен на краката си, лишен от достъп до максималната си сила, уморен – той бе лесна мишена. Забих рамо в него, но, изглежда, вече се бе досетил за плана ми, защото хвана едната ми ръка и я извъртя, докато мускулите ми не започнаха да крещят, а ставите ми едва не изпукаха. Кожата му бе топла, като че ли се опитваше да разпростре горящия в кръвта му огън в моята.
„Той е един от тях. Един от тях. Един от тях.“
– Успокой се! – излая той и ме разтърси. – Овладей се! Няма да те нараня! Искам да поговорим за Лиъм!
Коул отпусна железния си захват върху ръката ми, след което направи крачка назад и вдигна ръце. Все още дишах тежко, когато се обърнах. Водата ни служеше като бариера, която никой от нас не искаше да премине. Парата се изви около прогизналите ми маратонки, после премина покрай коленете ми и накрая усетих как вдишвам горещия влажен въздух в свитите си гърди.
– Кой Лиъм? – успях да промълвя, след като се съвзех.
Той ми хвърли раздразнен поглед и тогава разбрах, че играта беше свършила.
– Ти го върна обратно – изрекох с възмущение. – Аз направих всичко възможно, за да се погрижа да е в безопасност.
– Безопасност? – Коул се изсмя без ни най-малък намек за хумор. – Да не си мислиш, че като изпрати идиота на свобода с възможност да го хванат или убият, си проявила добрина? Той е голям късметлия, че все още проверявам процедурата ни за влизане във връзка, иначе преследвачът, гонещ обещаната за него награда, щеше с радост да го върне в лагера.