– Каза ли на Албан? – попитах аз. Започвах да проумявам защо беше така отчаян.
– Чак когато се прибрах и трябваше да измисля извинение за това, че бях разкрит. Казах му, че докато съм го свалял, се е задействала някаква безшумна система за сигурност. Убеден съм, че гордостта ми ще понесе този удар след около хиляда години – въздъхна Коул. – Страхувах се, че ако му бях казал какво съм намерил, агентите тук вече щяха да са решили как да го използват още преди да съм се прибрал с него.
Пръстите на Коул не спираха да барабанят по тялото му.
– Не можех да му кажа предварително и да рискувам новините да ме изпреварят. Колкото и да нямах връзка с Щаба, забелязвах, че нещата тук се променят. Хора, които познавах и на които имах доверие, бяха изпращани в други бази, а други, които въобще не харесвах, изведнъж спечелваха вниманието на Албан. Това бе достатъчно, за да накара малък човек като мен да се почувства леко неудобно.
Кимнах.
– Знаех, че ако имам нещо наистина важно да давам на Албан – продължи Коул, – си запазвам шанса да надхитря агентите, които се опитват да променят Лигата. Но ако тук се бе разчуло какво държа, те вече щяха да са започнали да обсъждат как да го използват. Тази информация е разменната монета, която ни е нужна, за да почистим наново този вертеп от гнилите семена, които покълнаха, и да убедим Албан да остане с нас. Само това е начинът да ги надхитрим на масата на преговорите, и то в момента, в който техните планове започват да изглеждат като единствената алтернатива, която имаме.
Избрани откъси от спора между Роб и Албан атакуваха ушите ми. Голямо изявление. Деца. Лагери.
– Ако тази информация е толкова важна, как въобще успя да я изкараш от „Леда“?
– Заших скапаната флашка в подгъва на якето си. Излязох си от сградата с нея, защото аз бях част от екипа по сигурността и моите приятелчета там не изпитваха нужда да ме претърсват. Знаех, че някой веднага ще разбере, че съм свалил файловете, и затова използвах самоличността на човек от Научния отдел – обясни ми той. – Най-лесното нещо, което някога съм правил. В мига, в който осъзнаеха, че тя е невинна, аз отдавна щях да съм се изпарил. Докато скъпоценният ми малък брат не видя как онези от СОП идват към апартамента ми, а тогава аз бях навън и пазарувах храна за нас. Той се уплашил и по грешка е взел от закачалката моето, а не собственото си яке.
Ако Коул не изглеждаше толкова ядосан, не съм убедена, че щях да му повярвам. Раздвоявах се между това да се изсмея и да разбия главата му в бетонната стена зад нас.
– Как си могъл да бъдеш толкова тъп? – попитах го аз. – Как си могъл да допуснеш такава фасулска грешка? Поставил си живота му в опасност...
– Най-важното е, че все още може да се доберем до информацията.
– Най-важното... – бях толкова възмутена, че не можах да наредя дори изречение. – Животът на Лиъм е по-важен от тази скапана флашка!
– Брей, брей – дивашка усмивка се разпростря по лицето му. – Малкото ми братче явно се целува добре.
Яростта набра сила в мен толкова бързо, толкова мощно, че в действителност дори забравих да го зашлевя.
– Върви по дяволите! – казах и се опитах да мина покрай него. Коул отново ме хвана и ме върна обратно. Подхилкваше се. Ръката ми потреперваше край тялото ми. Да видим кой щеше да се смее, когато му изпържех всяка мисъл в мозъчето.
Само че тази идея явно бе преминала и през неговия ум, тъй като той ме пусна и направи крачка назад.
– Поне успя ли да установиш контакт с него, откакто се върна тук? – попитах го аз.
– Изчезнал е от радара – каза Коул и скръсти ръце пред широкия си гръден кош. Пръстите на лявата му ръка удряха по дясната. – Смешното е, че той дори не подозира какъв полезен товар носи. Не мога дори да предположа къде ще се опита да го отнесе, нито къде смята да отиде. Това означава, че е почти невъзможно малкият тъпанар да бъде проследен. Единственото, което мога да предположа, е, че все още се надява да намери майка ни и доведения ни баща. Теорията на хаоса в нейното великолепие.
– Защо ми разказваш това?
– Защото само ти си тази, която може да направи нещо по въпроса – парата превзе тялото му и той изчезна в нея. – Не, чуй ме. Аз вече съм разкрит. Лигата няма да ми разреши да напусна Щаба. Няма да мога да участвам в Операции, а какво остава да търся беглец из Източното крайбрежие. Веднага щом разберат, че нашият осведомител не е истински, ще се заемат да разглеждат другите възможности. Ще започнат да се питат: кой е единственият човек, когото тези двама чужди един на друг души познават? Ще си зададат въпроса: това момиче за кой човек е готово да направи всичко, само и само за да го предпази?