„Боже мой!“
– Кейт знае за това и... е все още с него? Защо ù е да остава с някого, който дори би могъл да си помисли за нещо подобно?
– Конър е умна жена. Ако е с него, то е поради някаква причина и най-вероятно не тази, за която ти би си помислила. И двамата сме виждали как Медоус манипулира нещата.
– Тогава трябва да знаеш, че Джарвин „се е справил“ с Блейк Хауард? – попитах го аз. – Детето, което по време на Операцията снощи е застрелял в гърба.
– Със сигурност ли го знаеш? – усъмни се той. – Имаш ли някакво доказателство?
– Запис от охранителните камери – потвърдих аз. – Свален е преди някой от тукашните да го изтрие от разстояние.
– Засега го задръж за себе си. Когато донесеш информацията, ще го покажем и на Албан. Ще заковем последните пирони в ковчезите на Медоус и на останалите.
– Все още с нищо не съм се съгласила.
– Разбиваш ме, хлапе – каза той, врътвайки отново очи. – Отиваш и намираш Лиъм. Връщаш обратно флашката. Въобще не съм се и съмнявал в теб. Защото, Съкровище – рече Коул и се усмихна, когато този път аз завъртях очи заради новия си прякор, – наясно съм, че ти не искаш Албан да разбере какво се е случило в действителност и че и Лиъм е замесен. Убеден съм, че не желаеш да му даваш повод той да приеме плана на Медоус. А пък аз ще се погрижа Албан да пренасочи вниманието си към освобождаването на лагерите – по правилния начин, препоръчан от теб в твоя доклад. Нали през цялото време преследваш точно това? Нали затова му предаде цялата тази информация? Уверен съм, че не е било с цел да позволиш на Медоус да я обърне срещу теб.
„Можеш да го откриеш. – Желанието взимаше контрол над по-студената, по-тихата и рационална част от мозъка ми. – Ще го видиш отново. Ще се погрижиш този път да се прибере у дома. И ще помогнеш на всички деца. На всички.“
– Ако се съглася с това – започнах аз, – настоявам да ми гарантираш, че няма да бъда порицана, когато се върна след това малко приключение. И трябва да се закълнеш в тези условия, защото, ако нарушиш думата си, ще ти изтръгна всяка мисъл от главата, докато от теб не остане само капеща локва сополи. Ясна ли съм?
– А, така – зарадва се Коул. – Това е моето Съкровище. Ще видя дали не мога да те включа в следващата Операция на изток. Ще трябва обаче да проявиш креативност, за да се изплъзнеш на Закрилника, когото ще изпратят с вас, но съм сигурен, че ще успееш да се справиш с това предизвикателство. Адресът е „Уест Бъкет Роуд“ 1222, Уилмингтън, Северна Каролина. Можеш ли да го запомниш? Започни оттам. Лий е създание, отдадено на привичките си, и ще се опита да стигне до дома, за да види дали доведеният ни баща не е оставил улика относно мястото, към което са се отправили.
Поех си дълбоко въздух. Тялото ми бе абсолютно спокойно, но вътре в мен всичко галопираше – сърцето ми, мислите ми, нервите ми.
– Можеш да се справиш с това – прошепна тихо Коул. – Убеден съм. Ще ти пазя гърба през цялото време.
– Нямам нужда от протекциите ти – отвърнах аз. – Но Джуд има.
– Върлината ли? Добре. Ще го наглеждам.
– Както и Вида и Нико.
– Вашето желание е заповед за мен – Коул ми се поклони леко на излизане извън кабинката. Затворих очи, опитвайки се да блокирам познатото кривване на усмивката му и начина, по който тя бе готова да взриви гръдния ми кош. – Бизнесът с вас е истинско удоволствие.
– Ей! – казах внезапно аз. Ако някой можеше да знае нещо, това определено беше друг дълбоко засекретен агент. – Чувал ли си за Операция, наречена Снеговалеж? И за агент на име Професора?
– За Снеговалеж знам само, че е проект, който се провеждаше в Джорджия. Защо? Искаш ли да проверя за какво става дума?
Повдигнах рамене.
– Само ако имаш време.
– За теб, Съкровище, имам цялото време на света. Довери ми се.
Все още си стоях в кабината, когато чух как вратата на съблекалнята се тресна, а водата продължаваше да се оттича по краката ми.
Минаха две дълги, мъчителни седмици, преди най-после да открия червената папка в шкафчето си. Усещах как дните изтичаха, пъплейки през внимателно подреденото ми ежедневие на тренировки, храна, тренировки, храна, спане. Стремях се да съм незабележима, но мислите ми препускаха. Страхувах се прекалено много да погледна когото и да било в лицето от ужас той или тя да не забележат вината или това, което планирах. Едва не се разревах – къде от облекчение, къде от паника, – когато най-после зърнах поставената върху малката ми купчина книги папка на отдел „Операции“.
Съблекалнята гъмжеше от спекулации, свързани с мен, един глас бързо преминаваше в друг. По време на урока ни за деня някой бе достатъчно смел или пък глупав да попита инструктор Джонсън какво са направили с тялото на Блейк и дали ще има някаква служба за него. Нико целият бе позеленял, но Джонсън бе отхвърлил въпроса с леко махване.