– Ето те! – каза тя, придвижвайки се към мен по възможно най-добрия начин на високите си токчета. Отворих уста, но тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. – Знам. Съжалявам. Направих всичко възможно, за да променя решението на Албан, но той настоя.
– Та той още няма шестнайсет! – възмутих се аз. – Не е готов. Нали знаеш това? Това е ясно за всички. Да не би да искаш да го превърнеш в следващия Блейк Хауард?
По-добре да я бях фраснала в лицето. Кейт се дръпна назад, а през обичайната ù маска на спокойствие се процеди ужасен поглед.
– Борих се, за да не го включат, Руби. Бях отредила с теб да дойде Вида, но някой е убедил Албан, че Джуд трябва да бъде активиран по-рано. Трябва им Жълт за системата за сигурност, а Албан каза, че нямало смисъл да се вкарват хора от два различни екипа при такава проста Операция.
Успяхме да привлечем няколко блуждаещи погледа. Кейт хвана ръката ми и ме поведе към една празна маса, принуждавайки ме да седна.
– Трябвало е да си по-настоятелна – не отстъпвах аз.
Нашето малко Слънце не се представяше добре в ситуации под високо напрежение и имаше склонност да ходи да изследва светещи предмети, когато всъщност трябваше да охранява. Единственото нещо, което знаеше за ползването на огнестрелните оръжия, бе, че краят с дупката не бива да бъде насочен към лицето.
– След няколко седмици той ще стане на петнайсет – Кейт задържа ръката си върху моята. – Убедена съм... Сигурна съм, че всичко ще е наред. Това е прекрасна, проста Операция, която да му позволи да тества уменията си за пръв път.
– Мога да се справя и сама. Ако се налага да се повреди някакво електрическо оборудване, аз мога...
– Ръцете ми са вързани, Руби. Не мога постоянно да се противопоставям на Албан, защото той ще започне да ме вижда като проблем. А и... – тя си пое дълбоко въздух, оправяйки по инерция първо косата си, а после и полата си. Когато проговори отново, гласът ù звучеше по-сигурно, но вече не ме гледаше. – Единственото ми успокоение във всичко това е знанието, че поне ще е с теб и ти ще се грижиш за него. Нали ще се оправиш?
Кожата под високите ù скули беше някак хлътнала, изглеждаше така, сякаш току-що се бе съвзела след прекарана болест. Наведох се напред и забелязах как гримът ù като че ли се бе събрал в новите, фини линии около очите ù. Очите ù, които бяха като обрамчени от тъмни кръгове. Тя бе едва на двайсет и осем, а вече започваше да изглежда по-стара от майка ми, когато я напуснах.
Понякога усещах, че виждах истинската Кейт именно там... в паузите. Не бих характеризирала нашите взаимоотношения като „добри“, защото те се изграждаха въз основа на лъжа, която беше доста жестока при това. Тя можеше да каже нещо, което всъщност означаваше друго напълно различно. Но точно в този момент лицето ù, предало се на тишината, ми разкри всичко. Видях борбата в бръчиците по него и знаех, че каквито и думи да последваха сега, те бяха повече за агентите наоколо, а не за мен.
– Трябва да замина на север – добави тя с равен глас. – Получих задача.
„На север“ означаваше по улиците на Лос Анджелис. Най-вероятно имаше нещо общо с Федералната коалиция. Кейт вече беше старши агент и бе заслужила доверието им. Щом я пращаха там, най-вероятно трябваше да свърши нещо важно за Албан.
– Значи, няма ти да дойдеш с нас? – попитах аз.
Тя погледна зад мен и махна на някого, когото зърна там. Почувствах как нещо студено се стича надолу по врата ми, макар косата ми да бе вече почти суха.
– Ето те – каза Кейт. – Тъкмо щях да обясня на Руби, че ще е в добри ръце по време на Операцията. Нали ще се постараеш да наглеждаш момичето ми?
От първия ден, в който се запознахме, Роб не ме бе докосвал по свое желание. Както всички други, и той беше доста по-умен. Въпреки това погледнах ръцете му, които бяха отпуснати от двете страни на тялото му, а тъмните косъмчета се къдреха върху пръстите му. Гърлото ми се стегна.
– Не го ли правя винаги? – попита той с лек сподавен смях.
Кейт просто стоеше, а бледото ù като луна лице блестеше под изкуствената светлина.
– До скоро, алигатор.
Това бе глупавото ù, детинско стихче за довиждане, което тя винаги ползваше, когато тръгваше. Другите не се притесняваха да го довършват. Джуд бе измислил тази закачка за довиждане като нейна запазена марка. В този момент обаче проумях, че едва можех да изкарам думите на пресекулки.
– До след час, слънчоглед.
Веднага щом те си тръгнаха, видях Коул, който седеше в другия край на стаята с отворена книга върху масата пред него. По тъжния му поглед схванах, че е чул целия разговор.