Исках да крещя. Да викам. Та това бе още едно гърло за хранене и още един гръб за пазене. Джуд бе живото превъплъщение на разсеяността. Но каква бе другата възможност? Да го тикна обратно в онзи ад и да се надявам, че още ще е там и ще е жив, когато се завърнех, а Коул задействаше плана си?
Не. Джуд бе воденичен камък, който щеше да ми се наложи да нося по време на целия път. Но вече бях по-силна. Можех да го направя. Щях да открия Лиъм и да ги опазя и двамата, защото просто нямах друг шанс. Това бе единственият, който бях склонна да приема.
– Бартлет. Какво мислиш, че прави той? – попита Джуд. Страниците се разлетяха изпод пръстите му. – Разпознавам другите имена. Франсис е сладурче, веднъж ми даде шоколад. Също така харесвам Лебровски, Голд и Филман. Готини са. Научиха ме как да редя пасианс. Харесвам и Водача ни също. Радвам се, че повишиха Бартън. Но кой, по дяволите, е Бартлет?
– Не знам и не ми дреме – отвърнах с поглед, фокусиран върху медицинските кашони пред мен. Всъщност знаех кой е Бартлет – някакъв новак, когото бяха преместили при нас от базата в Джорджия. Бях дочула в съблекалнята как няколко Зелени момичета обсъждаха въпроса за това какъв „прекрасен екземпляр“ е, само че ме бяха забелязали и се бяха разделили, преди да мога да науча каквато и да било полезна информация.
Джуд вече си пееше тихо, а единият му крак тактуваше в безумен ритъм върху подложките, които се намираха под нозете ни. Компасът, който висеше около врата му, се бе измъкнал изпод якето му и се люлееше в ритъм. Не мисля, че това дете спря да мърда дори за секунда през целите пет часа, през които летяхме.
– Бартлет е завършил „Уест Пойнт“. Мислиш ли, че това означава, че е добър?
– След като си запаметил информацията за екипа, дадена ни в папката, защо въобще ме питаш?
– Защото хората са много повече от това, което парче хартия или компютърен файл могат да ти кажат за тях. В действителност не ми пука, че специалността на Бартлет са боевете с нож. Не ме разбирай грешно, но наистина бих искал да знам защо например се е присъединил към Лигата, какво смята сега за решението си. Любимата му храна...
Тук вече не се сдържах и се обърнах да го погледна – наполовина впечатлена, наполовина ужасена.
– Смяташ, че любимата му храна е по-важна от това да знаеш какъв би бил предпочитаният метод, чрез който би могъл да те убие по време на бой?
– Ами, да. Това някак...
Не съумях да се спра. Не мога и да обясня защо гневът ми се възпламени така бързо и ме затопли цялата.
– Екип Бета ли те интересува? – можех да чуя ударите на сърцето си дори в ушите си. – През следващите дванайсет часа те са единствените шестима души, които няма да се опитват да те убият. Но пък не са длъжни и да те защитават, особено ако това ще попречи на Операцията. Затова следвай заповедите на Водача и си дръж главата наведена. Това е всичко, което трябва да знаеш.
– За бога! – каза Джуд, примигвайки. – Не всеки възрастен на тази планета се опитва да ни загроби.
Езикът ми бе пленен зад стиснатите ми зъби. „И ти си мислиш, че да те убият, е най-страшното нещо, което могат да ти сторят?“
– Аз просто искам да опозная хората – обясни ми той. – Какво лошо има в това?
– Извинявай – съжалих аз. – Повечето от тях не биха искали да го правиш.
– Не, искам да кажа... – той размаха ръце из въздуха, все едно това щеше да разреши мистерията, за която намекваше. – Просто в наши дни хората толкова бързо те разкостват и ти се разпадаш на информационните си съставни части, които те после незабавно качват в системата. А пък аз смятам, че никой не може да опознае добре друг човек, освен ако наистина не внимава. – Той спря и протегна дългия си врат, за да се огледа, но нашият Закрилник бе зает да играе карти с Франсис. – Ето, виж Роб! Файлът за него е перфектен. Учил е в Харвард, бил е рейнджър в армията, после за кратко агент на ФБР. Висок е 1.83 и тежи 92 кг. Знае как се ползват оръжия и говори приличен испански. Но това... Никъде в тази информация няма намек, че той... – Джуд сякаш дерайлира. – Не искам просто да виждам нечие лице. Трябва освен това да познавам и сянката му.
Не мисля, че Джуд бе губил някого преди Блейк. Естествено, беше чувал за агенти, убити по време на мисия – в атака или при експлозия, – но веднъж когато се настаниш добре в този особен вид мъка, който идва с раздялата с някого, когото си познавал до мозъка на костите си, човек се научва да не се опитва.
– Така ли? – попитах аз. – А познаваш ли моята сянка?