Той погледна настрани и надолу към мястото, където токовете на комично огромните му ботуши подскачаха над постелките.
– Не – отвърна толкова тихо, че гласът му почти се изгуби в хилядите километри кристалносин въздух под нас. – Понякога дори си мисля, че даже не съм виждал добре и лицето ти.
Това не ме притесняваше. Ръцете ми изгубиха сетивността си, но това бе просто заради студа. Причината не беше в леда, който изведнъж се бе появил помежду ни в рамките на няколко секунди. Челюстта ми бе стисната, за да не допусне зъбите ми да затракат или да захапе в отговор, издавайки грозен, гневен звук. Нямах потребност да бъда харесвана, желана или обгрижвана. Не се нуждаех от приятели и определено нямах нужда това хлапе, което веднъж бе сринало цялата компютърна мрежа на Лигата само защото се беше спънало в огромните си крака, да се опитва да ми вмени чувство за вина, че съм нещо, което реално не бях. Просто малко студ.
Сгуших се още по-надълбоко в палтото си, като го наблюдавах с крайчеца на окото си как шава. Кършеше ръцете си, докато не почервеняха.
– Екип Бета са добър отбор – казах накрая. – Следваш ли заповедите им, ще се държат добре с теб. На Алфа въобще не им дреме за нас, така че гледай да си с друго дете със способности, за да си пазите взаимно гърбовете. Делта пък се ръководи от Фарбрингър, а той обича деца.
– Така ли? – попита Джуд, но жизнеността си бе отишла от гласа му. Изучаваше парчето черен плат, което бе зашито на коленете на панталона му. – Руби! – Изрече толкова тихо, че почти не успях да го чуя от бученето на самолета. – Да не би Роб да ме е избрал за тази Операция, за да може да ме убие?
За пръв път се бях срещнала с Роб скоро след като Кейт ме разкара от Търмънд. Двамата агенти на Лигата бяха планирали предварително да се видят на една изоставена бензиностанция, като всеки водеше със себе си децата, които бе освободил. Той ни бе казал, че не е успял да измъкне предварително определените деца и му се е наложило да избяга сам, за да не бъде разкрит от охраната на лагера. Кейт, която доста беше хлътнала по него, му бе повярвала незабавно. Но едно подхлъзване, едно невнимателно докосване, и умът му се бе отворил за мен. Бях видяла самата истина.
През нощите, през които не стоях будна, тероризирана от мислите за това какво се бе случило с Лиъм, Дунди, Зу и момичетата, които бях оставила в Търмънд, спомените на Роб се приплъзваха към мен. Виждах на земята момчето с качулка на главата. Цялото му тяло се разтресе, когато агентът го застреля от упор. Тогава изникваше и лицето на момичето и устните ù, които се мърдаха с молба за пощада. После идваше контейнерът за смет, който се разтрисаше, когато Роб хвърляше тялото ù в него. И накрая се събуждах, чувствайки се зле, ала не само заради загубата на живот, а и защото се усещах така, сякаш аз ги бях убила. Говорихме за това да познаваш нечия сянка. Я се опитайте да бъдете тази сянка.
– Не мога да спра да мисля за Блейк. Той е в мислите ми всеки ден, през цялото време. Трябваше да кажем на някого – сподели той. – Джарвин и другите щяха да бъдат изритани. Лигата щеше отново да си стане както преди... преди всичко това да се случи. Те са лошите. Ако се освободим от тях...
За съжаление, инфекциите невинаги се развиваха така. Понякога болестта се разпростираше твърде надалеч, за да може да бъде премахната с един-единствен разрез. Роб, Джарвин и другите може би бяха само малцина от по-голяма група. В този момент така се изкушавах да му разкажа истината – всичко, което Коул ми сподели, – но това щеше да го хвърли в паника и определено щеше да е най-глупавото решение, което някога бях взимала. Ако нещата въобще сработеха, не биваше да научава за плана предварително. Не трябваше да има какъвто и да е шанс да се изпусне и да ни издаде пред Роб и другите.
– Всичко ще е наред – обещах му аз. – Аз ще съм до теб през цялото време.
Той се тресеше. Не мисля, че бе чул и дума от тези, напуснали устата ми.
– Как можаха да сторят това? Какво сме им направили, за да ги нагрубим? Защо толкова ни мразят?
Затворих очи при звука на бумтящия смях на Роб, който раздра въздуха.
– Защо не се опиташ да поспиш? – попитах аз. – Ще летим още няколко часа. Няма смисъл и двамата да сме уморени.
– Добре – каза той. – Просто бих искал...
– Какво искаш? – обърнах се към него аз.
– Може ли вместо това да продължим да си приказваме? – изплю камъчето той, приведен към коленете си, след като бе издърпал несръчно краката си горе на седалката.
– Ама ти май наистина не можеш да стоиш тихо, а? – зачудих се. – Това май те убива по малко.
Мина известно време, преди да отговори... като че ли щеше да се опита да ме обори.