Вида бе зад гърба ми – достатъчно близо, че да усещам горещия ù дъх върху дебелата черна плетена маска за ски. Да почувствам яростта, която тя излъчваше и която сякаш прерязваше смразяващия филаделфийски въздух. От Вида винаги струеше някаква кръвожадна пламенност – особено когато Кейт бе Водач на Операция. Вълнението от това да се докаже пред нашия Закрилник винаги я лишаваше от наученото по време на тренировки. Това за нея бе игра, предизвикателство, начин да демонстрира перфектните си намерения, бойното си обучeние и невероятно усъвършенстваните си способности на Синя. За мен това бе просто чудесна възможност да позволи да бъде убита. На седемнайсет Вида може и да беше перфектният ученик, стандартът, по който Лигата да оценява останалите си деца изроди, но единственото нещо, което тя така и не съумя да овладее, бе собственият ù адреналин.
– Да не си ме докоснала пак, кучко! – озъби ми се тя с глас, изпълнен с ярост, и започна да се отдръпва от мен, за да ги последва надолу по стълбите. – Толкова ли си страхлива, че ще останеш тук да се снишаваш? Не ти ли пука, че той току-що прояви неуважение към нас? Ах, ти...
Стълбището се надигна изпод краката ми. Като че ли бе поело дълбоко дихание, само за да го издиша обратно под формата на експлозия. Шокът от случващото се сякаш забави самото време. Аз бях изхвърлена нагоре и запратена толкова силно във вратата, че помислих че ще ми пробие черепа. Вида бе блъсната в пода. Тя покри главата си и чак тогава до нас достигна ревът на запалителната граната, която взриви входа отдолу.
Задимената горещина бе достатъчно плътна, за да ме задуши, но още по-страшна бе настъпилата дезориентация. Докато се опитвах да отворя клепачите си, ги усещах така, сякаш някой ги бе обелил и после ги бе разтъркал на голо. В тъмнината пулсираше пурпурна светлина, която си проправяше път през отломките от цимент. Приглушеното потупване в ушите ми не бе сърдечният ми ритъм. По-скоро бе алармата.
Защо бяха ползвали граната, след като знаеха, че кодът за вратата трябва да е същият като този отвън? Не се бе чул шум от стрелба с оръжие. Бяхме достатъчно близо, за да го доловим, ако тактическият екип бе успял да ги въвлече в престрелка. Сега вече всички бяха наясно, че сме тук. Не изглеждаше особено логично за отряд от професионалисти.
Свалих рязко маската от лицето си, одирайки дясното си ухо. Усетих остра, пронизваща болка и слушалката ми за свръзка се разпадна на части. Притиснах я с ръкавицата си, докато се препъвах в опит да стана, и преглъщах една след друга нападащите ме сковаващи вълни от гадене. Ала когато се обърнах, за да хвана Вида и да я издърпам нагоре по стълбите обратно в смразяващата филаделфийска нощ, открих, че тя бе изчезнала.
Прeживях два ужасяващи удара на сърцето ми в търсене на тялото ù през зеещата дупка на стълбищната площадка, наблюдавайки как тактическият отряд преминава оттам. Облегнах се на стената, като се стараех да се задържа на краката си.
– Вида! – усетих, че думата напусна гърлото ми, но сякаш изчезна под пулсацията в ушите ми. – Вида!
Вратата на моята площадка бе разбита, вдлъбната и опърлена, но очевидно все още функционираше. Тя изстена и започна да се плъзга, но по средата на отвора спря с ужасяващ стържещ звук. Прилепих се отново обратно към стената и изкачих две стъпала по разбитите стълби. Тъмнината ме загърна обратно под прикритието си и тогава първият войник си проправи път, промушвайки се през вратата с пистолет, насочен към тясното пространство. Поех си дълбоко въздух и се свих. Отне ми три примигвания, за да проясня зрението си. По това време войниците вече се биеха на вратата, прескачаха през нащърбената дупка в пода и продължаваха надолу по стълбите. Видях как четирима минаха по този начин. После станаха пет, след това шест. Всички бяха погълнати от дима. Серия странни бръмчащи пукоти сякаш се стелеше зад тях, но чак когато сe изправих и ударих лицето си с ръка, установих, че това всъщност бе стрелба, която се чуваше отдолу.
Вида бе изчезнала. Тактическият екип бе навлязъл надълбоко в гнездо на стършели, което сами си бяха огледали, а Затворник 27...
„По дяволите“, помислих си, докато се придвижвах обратно надолу по площадката. Тези бункери се стопанисваха от двайсет или трийсет войници. Бяха прекалено малки, за да могат да подслонят повече – дори и за кратко време. Но това, че коридорът в момента бе празен, не означаваше, че престрелката долу е привлякла цялото внимание. Ако ме хванеха, това щеше да е краят. С мен щеше да е свършено. Щяха да ме убият по един или друг начин.