– Не – отвърна. – Просто не обичам тишината. Не ми харесват нещата, които чувам в нея.
„Не питай. Не питай. Не питай!“
– Какво... например?
– Най-вече ги чувам как се карат – прошепна той. – Чувам как той ù крещи, а пък тя плаче. Но... аз ги чувам през затворените врати. Майка ми ме затваряше в гардероба си, защото той бе доста по-мил, когато мен ме нямаше наоколо. Не си спомням как звучеше тя нормално – само в този миг, в който се караха.
Аз кимнах.
– И на мен ми се случва понякога.
– Не е ли странно това? Минаха вече осем години, а аз още ги чувам и си мисля за това колко тъмно и схлупено беше. Усещам как не можех да дишам. Чувам ги през цялото време – все едно ме преследват и не успявам да им избягам. Никога. И те не искат да ме пуснат.
Знаех, че е изтощен. Бях запозната от собствен опит с пораженията, които изтощението налагаше на ума. Номерата, които ти играеше, докато защитите ти падаха една по една. Призраците не преследват хора. Спомените го правят.
– Ще ми поговориш ли, докато заспя? Само докато ми се затворят очите. И възможно ли е да не казваш после за това на никого?
– Разбира се – облегнах глава на седалката, чудейки се какво мога да му разкажа, за да го успокоя. – Има една история, която много обичах като хлапе. – Подех тихичко аз, с такава сила на гласа, колкото да надвиквам леко шума на самолетните двигатели. – За едни зайци. Може и да си я чувал преди.
Започнах с началото – бягството. Лутането из гората, срещите с нова опасност на всеки ъгъл, отчаянието, което придружаваше опитите да защитиш всеки, при положение че едва можеш да се грижиш за себе си. Момчето с бездънните тъмни очи, предателството, огънят, димът. И в момента, в който проумях, че му бях разказала собствената си история, осъзнах и че Джуд вече бе заспал и се бе загърнал в сънища.
Ето какво ще ви кажа за места като Бостън: без значение какво са били преди, без значение как изглеждаше населението, без значение какъв бизнес беше разцъфтявал някога тук, без значение какви велики личности се бяха родили тук, градът, който хората знаеха, вече не съществуваше. Това беше като отражението на някой любим човек в огледало за обратно виждане – образът му се смалява и смалява, колкото повече време и разстояние застават помежду ви, докато в един момент дори формата му вече се превръща в неразпознаваема.
Сгради от червени тухлички стояха твърдо вкоренени в земята, но прозорците им бяха изпочупени. Тревата в парка на места бе повяхнала, другаде бе израсла прекалено, а там, където се бяха извисявали дървета, бе обгорена до неузнаваемост. Големите къщи бяха заключени и разбити. По тъмните им камъни бяха полепнали лед и стар сняг. На всяко шосе бе оставена по една отворена лента, през която едва-едва се процеждаха коли и колела, но много от старите пресичащи се улици бяха изпълнени с импровизирани палатки и свити в тях хора.
Странно бе да видиш ярките и цветни петна от вехти чадъри и детски чаршафи, сега укрепени като временни заслони. Някои от хората, които бяха най-зле, бяха директно изложени на смразяващия въздух. Те нямаха нищо повече от спален чувал или стена, на която да се облегнат.
– Не разбирам – каза Джуд, взирайки се през оцветеното стъкло. Нито една от уличните лампи не работеше, но имаше достатъчно запалени огньове, които ни разкриваха сцената, както и първите превалявания от сняг от задната част на една линейка, дадена ни от благодарна болница в замяна на консумативи, които ù оставихме от името на „Леда Корп“.
– Много хора загубиха къщите и апартаментите си при сриването на пазарите – обясних му аз, опитвайки се да съм внимателна с него. – Правителството не е могло да изплати дълга си, поради което и тези хора са загубили работата си. Така те не успели да задържат това, което им принадлежало.
– Но ако всички навсякъде са така, защо банките не са оставили просто хората по местата им, докато нещата се оправят? Няма ли какво да предприемем, за да помогнем?
– Защото светът не работи по този начин – извика Роб от шофьорското място. – Свиквай с това. – Той бе облечен с тъмносиня униформа на спешен екип и, изглежда, се наслаждаваше на способността си да пуска сирена и да просветва на хората по улиците, които не се изтегляха достатъчно бързо от пътя му. Отпред до него бе един от членовете на Екип Бета, на когото бе възложена задачата да играе ролята на поддръжка на нашата половина от Операцията. Името му беше Рейнолдс и ми трябваше да хвърля само един поглед към лицето на Джуд, докато Рейнолдс и Роб се тупаха по гърбовете, за да разбера, че той е бил един от агентите, които Джуд бе чул да заговорничат срещу нас.