Останалите от Екип Бета бяха на три пресечки пред нас. И седмината бяха наблъскани в задната част на стар пикап, облечени като някакви протестиращи – обикновени дрехи, рошави коси, шапки на „Ред Сокс“ и достатъчно дебели якета, които да прикриват затъкнатите под тях оръжия.
Професорът, когото търсехме, живееше в Кеймбридж, точно зад река Чарлз. Медицинското училище на Харвард, където провеждаше проучванията си, имаше късмета да бъде разположено по средата на същинския Бостън. Роб бе решил, следвайки своята съмнителна мъдрост, да раздели Операцията на две отделни едновременни атаки. Екип Бета щеше да се справи с „изваждането от строя“ на лабораторията, а Джуд и аз щяхме да проникнем в къщата на мишената ни и да го „измъкнем“ за разпит.
Поне така си мислеше Роб.
Завихме по моста Лонгфелоу и прекосихме реката под напора на жадните въпроси на Джуд за бейзбола, реката, какво бе това лепкаво вещество върху пода на линейката и как щяхме да се приберем у дома, докато Бартън най-накрая не се свърза със слушалките в ушите ни.
– Тук Водач. На позиция съм. Готов за начало на Операцията в двайсет и два и трийсет. Какъв е вашият статус, Закрилник?
– На пет минути сме от гнездото на Гъската – отвърна Роб и усетих как линейката под мен ускори. Тревогата ми обаче избра точно този момент, за да се събуди. Застанах малко по-изправена, долепих колене към гръдния си кош и ги обгърнах с ръце.
– Свързани ли сме с Домашния фронт?
– Тук Домашен фронт. Линията е обезопасена. Следя и двата екипа. Потвърждавам начало в двайсет и два и трийсет. Данните от сателита показват минимално смущение при Цел две. Закрилник, във вашия сектор има значителна активност.
Не знам дали аз, или Роб бяхме по-отвратени от това, че го наричат „Закрилник“. Той си нямаше екип деца като Кейт, но всеки, който надзираваше дете изрод по време на Операция, бе шамаросван с тази титла.
– Има протест в двора на Старчето – отбеляза Роб. Погледнах нагоре и пролазих, за да надзърна през задния прозорец. Прав беше. Минавахме покрай обрамчения с дървета парк на университета и неговите пресичащи се алеи за разходка. Стотици, може би дори хиляди тела бяха събрани около голям лагерен огън и не обръщаха внимание на сипещата се около тях суграшица. Върху кръпките сняг тук-там бяха захвърлени плакати и барабани – единственото нещо, което стоеше между протестиращите и малкия кръг от раздразнени полицаи, които ги бяха обградили. Хората сякаш се колебаеха да поемат към края на парка, за да намерят начин да преминат през стената от полицаи и оръжия.
– За какво протестират? – промълви Джуд, а дъхът му замъгли стъклото. Не му отговорих, а му направих знак да се скрие долу. Започнах да броя пресечките, които минавахме – една, две, три, четири, пет.
Линейката спря внезапно на известно разстояние от красивата бяла къща на Професора, която беше с полегат покрив от сиви керемиди. Роб махна колана си и се изправи. Разтегна се леко и мина отзад.
– На позиция сме – каза той, затискайки ухото си с ръка. Усетих как очите му се приплъзнаха към мен, но задържах моите непоколебимо върху Джуд. Той бе започнал отново да трепери.
„Това дете ще успее да ги накара да го убият“, помислих си, докато се щипех по носа.
– Имате разрешение да действате – каза агентът, който надзираваше Операцията в Щаба. – Гъше яйце е в действие.
– Прието – отвърна Бартън, а Роб повтори.
Макар да изглеждаше малко дрипав и по квадратната му челюст да бе избила лека тъмна брада, очите на Роб бяха бдителни. Той хвърли на момчето другата униформа на член на спешен екип и шапка – все едно те щяха да скрият, че Джуд приличаше на поне две години по-малък, отколкото наистина беше.
– Не казвай нито дума, не шавай и следвай точно заповедите ми! А сега си докарай задника тук – каза той на Джуд. После, обръщайки се към мен, добави: – Ти знаеш ли какво трябва да правиш?
Срещнах погледа му, без да трепна.
– Знам.
Роб разчиташе Джуд да извади от строя алармената система на къщата, а после да заеме мястото си край носилката, която щеше да изведе Професора от тях. Така щяхме да избегнем шанса някой любопитен съсед да дръпне пердетата си в неправилния момент. Очакваше се да го разведем за петнайсет минути из града, през това време аз да го обработя да ни сътрудничи, а после щяхме да го изоставим на някой тротоар с изтрити спомени за тази среща. Ако той се окажеше твърде труден за сломяване, Роб знаеше една тайна квартира, в която можехме да го приберем за... по-болезнени методи на убеждаване.