Роб отвори задната врата, позволявайки на студения въздух да проникне вътре. Той и Рейнолдс свалиха носилката заедно с един брезентов чувал. Джуд отново кършеше ръце.
Хванах го за ръката точно преди да скочи след Роб.
– Внимавай!
Той ми отдаде почест и стисна зъби по начин, който ме наведе над мисълта, че или се опитваше да ми се усмихне успокояващо, или пък се пробваше да не повърне върху себе си.
– До скоро, алигатор.
Вратата зад тях се затвори. „До след час, слънчоглед.“
По време на всички неукротими сънища, които бях имала за деня, в който най-после щях да си събера багажа и да изчезна, никога не си бях представяла момента по подобен начин. Не очаквах, че ще се чувствам толкова спокойна, колкото бях. Първия път, когато избягах на Кейт и Роб, страхът бе избухнал бързо и ме бе обзел цялостно. Тогава просто мърдах краката си, преди мозъкът ми да може да ги достигне. Нито знаех къде отивам, нито пък как да го сторя. Просто бях побягнала. Бе само въпрос на тъп късмет, че попаднах на Зу и другите.
Този път обаче не можех да се осланям само на късмета. Нямах време да се притеснявам какво щеше да стане, ако ме хванеха. Хладнокръвието и спокойствието, които усещах сега, ме караха да се чувствам толкова по-неподвластна на която и да е от дивите, неподправени емоции, на които се бях предала в бензиностанцията. Трябваше да направя нещо, да защитя хората, и никой – особено пък Роб Медоус – нямаше да ми попречи да го свърша, поне докато в тялото ми имаше дъх.
Светлината на верандата се задейства, когато и тримата минаха под нея. Джуд ми хвърли бърз поглед през рамо и после изчезна отстрани на верандата към малката кутийка, която контролираше електричеството в къщата.
Щом светлината на верандата угасна и Роб се наведе над златистата ключалка, аз съблякох тежкото черно палто на Лигата, извадих запалка и швейцарското ножче, което бях сложила в един от джобовете си, и ги наврях в ботушите. Старото кожено яке на Лиъм нямаше да успее дълго да ме опази от студа, но поне на него нямаше устройство за проследяване.
Покатерих се на шофьорската седалка и открехнах вратата. Ботушите ми току-що бяха кацнали в снега, когато Джуд се появи край задната част на линейката.
– Ама ти какво...?
Устремих се напред и сложих ръка над устата му. Очите му се бяха разширили от паника, докато не докоснах устните му с пръст. Той бе прекалено объркан, за да разбере какво става. Наложи се да го хвана за лакътя и да го провлача зад мен, докато линейката не ни закри от евентуални погледи.
– Вътре сме – чух твърдия глас на Роб в ухото си. – Статус, Водач?
– По план, Закрилник.
Погледнах нагоре към уличната табела – улица „Гарфийлд“ – и се опитах да събера мислите си. Трябваше да установя възможно най-голяма дистанция между мен и Роб, преди той да открие, че сме изчезнали. Можех да го надбягам, но не можех да се меря с кола... особено пък и с Джуд с мен. Ако успеехме да стигнем до протеста, имаше възможност той и Рейнолдс да не съумеят да ни открият в тълпата. Роб не би си помислил да ни потърси на единственото място, на което имаше огромен шанс да бъдем заловени. Той бе животно – доста злобно при това, – но въображението леко му куцаше.
Джуд дишаше тежко край мен и изглеждаше изтощен, но като цяло беше наред. Вятърът се опитваше да свали шапката му, подърпвайки и моята. Дръпнах черната плетена шапка максимално ниско върху ушите си, като хванах в капан свободно пуснатата си коса и приглушените звуци от двата предавателя на операцията.
Никога не бях усещала подобен студ във Вирджиния. Бе като остро, постоянно дращене по всеки сантиметър незащитена кожа. Опитах се да забързам ритъма ни в лек бяг, преглъщайки сълзите и снеговалежа, но Джуд и досега едва ме следваше. Парчета лед хрущяха под краката ни. Пръчки, останали скрити под стария сняг, се чупеха, докато газех между дърветата, разделящи къщи и сгради. На юг, на юг, на юг. Трябваше просто да продължа на юг и щях да открия двора на Харвард, протестиращите и спасението ни.
– Целта придобита. Мандарина, чист ли е периметърът?
Джуд направи рязко движение към мен, обзет от див страх, но аз поклатих глава като предупреждение.
Гласът на Роб слезе по гръбначния ми стълб, подобно на клечка по страната на кибритена кутия. Огънят, който успя да запали, беше малък, но все пак прогаряше контрола, който имах над гласа си.
– О, да – отвърнах, след като притиснах слушалката с пръст. – Крайбрежието е чисто.
Усетих момента, в който Роб отвори вратата на линейката – точната секунда, в която разбра, че ни няма. В неговия край на линията настъпи тишина, дори когато от Щаба и Бартън го караха да им даде актуализация на статуса си. В ума си виждах лицето му – бяло, което бързо преминаваше в лилаво, вследствие на опита му да удържи яростта си. Малка усмивка изкриви ъгълчетата на устата ми. Не можеше да ме извика, без да се издаде, че всъщност ме е загубил. А основната работа на всеки Закрилник беше да се грижи за изродите, за които отговаря.