– Манда... – започна да изрича Рейнолдс, преди да бъде грубо спрян.
– Здрасти, Роб – казах аз с нисък, равен глас. Вече виждах светлината от големия огън в парка, новия оранжев оттенък на небето. Джуд ме хвана отзад за якето и дългите му пръсти се усукаха в кожата, докато се бореше да върви в крачка с мен. Сега снегът валеше по-силно. Издърпах върху главата си качулката на полара, който носех под якето, сложих ръце в джобовете си и пресякох последната улица. – Имам въпрос за теб.
– Руу – прошепна Джуд. – Какво правим? Къде отиваме?
– Мандарина, дръж всички разговори, които не са свързани с Операцията, извън линия – долових гласа на Бартън.
Добре. Исках той да чуе. Надявах се всички да го чуят.
Кръгът от полицаи и представители на Националната гвардия бе пробит, а събраните протестиращи преминаваха през тях с плакати в ръце и биещи барабани. Очевидно бе някакъв среднощен марш, само че си нямах идея за какво. А като наблюдавах и разнородните плакати, които виждах, стигнах до извода, че и те не бяха сигурни срещу какво точно протестират. Мобилизацията, която ги принуждаваше да се вливат в Специален отряд „Пси“? Нежеланието на президента Грей да преговаря с правителството на Западния бряг? Общото състояние на ужас, което се разпространяваше като отрова из цялата страна, така както замърсяването и смогът бяха превзели Лос Анджелис.
Повечето от лицата около нас бяха млади, но не и тийнейджърски. Голяма част от университетите и колежите в страната бяха временно затворени поради липса на финансиране, но ако някои от тях все още имаха средства, предполагам, че Харвард щеше да е сред тях.
НИЕ СМЕ ВАШИТЕ УМОРЕНИ, ВАШИТЕ БЕДНИ, ВАШИТЕ НАБЛЪСКАНИ ТЪЛПИ... пишеше на плаката до мен.
Оставих ги леко да ни задминат, стъпвайки бавно на разстояние зад тях, за да не чуят останалите скандиранията по слушалките. Изчаках, докато се изнесат от площадчето, преди отново да натисна слушалката и да активирам микрофона.
– Едно искам да знам – как се казваха те?
– Мандарина! – гласът на Роб беше напрегнат, звучеше като останал без дъх. – Нямам представа...
– Мандарина, престани! – жената в Щаба очевидно също не ми се кефеше особено.
– Какво става, по дяволите, Закрилник? – Бартън все още също слушаше.
– Онези две деца, които бе извел от лагера в нощта, преди да се срещнем – казах аз, взирайки се в някакъв младеж с раста, сигнализиращ ни да продължим напред. – Момчето и момичето. Убедена съм, че се ги спомняш. Вероятно ти е коствало доста усилия да ги изведеш, а после да им завържеш ръцете и краката по този начин.
Джуд ме зяпаше недоумяващо, а тъмните му вежди бяха сключени в почуда.
– Често казано, въобще не те разбирам. Изкарал си ги навън, а после си ги убил в алеята и си ги оставил там. Защо? Поради каква причина? Какво са казали или направили, за да те разярят така. Момичето ти се молеше. Тя не искаше да умира, но ти я изведе от лагера и я екзекутира. Дори не махна маската от главата на момчето.
Свих юмруци, за да ги накарам да престанат да треперят. И в тази кратка секунда изведнъж в ухото ми пропука гласът на Албан.
– Какво се случва? – той си пое дълбоко въздух. – Вие двамата трябва веднага да се срещнете с Водача. Ако не искате да се връщате в Щаба със Закрилника...
– Няма да се върнем в Щаба – казах аз, – докато той не си тръгне завинаги.
Това бе опасна игра. Ако Албан налапаше въдицата и изриташе Роб, все още имаше голям шанс останалите от кръвожадната му групичка да си отмъстят на децата в Щаба. Но – но – сега, когато Албан знаеше, че Роб е враждебно настроен, той и агентите, на които можехме да се доверим, щяха да следят за подобно поведение... поне през следващите няколко седмици. Джарвин и останалите конспиратори щяха да са по-спокойни, като знаеха, че Джуд го няма и не може да ги издаде. А аз нямаше да изчезвам завинаги. Трябваха ми няколко седмици и щях да се върна с всичко, което ни бе нужно, за да ги отстраним.
– Слушай, Роб, искам само да знам как се казваха. Интересува ме дали въобще ги попита, преди да ги убиеш.
– Ти да не мислиш, че това е игра? Стига си лъгала, по дяволите! Като те открия...