„Получава пристъп на паника.“ Мисълта ми бе глуха и непоколебима, но бях изненадана от решимостта, която успя да влее във вените ми.
– Всичко е наред – прошепнах аз, надявайки се, че мъжете отпред няма да ме чуят благодарение на бърборенето на радиото. – Джуд, погледни ме! Трябва да се успокоиш.
Той клатеше глава и съумявах да разчета мислите му толкова ясно, сякаш бях проникнала в нея. Не мога. Не и тук. Не сега. О, боже! Боже...
– Аз съм тук с теб – казах и преместих коленете си близо до гърдите си. Беше болезнено, но поне успях да прекарам ръцете си около краката си и сега вече, макар и завързани, бяха пред мен. – Поеми си дълбоко дъх през носа. – Помолих го аз. – Издишай. Ти си наред. Ще се оправим. Нужно е само да се успокоиш.
И това трябваше да стане час по-скоро. Умът ми кръжеше, пробвайки се да се сети къде е най-близкият лагер? В северната част на щата Ню Йорк? Дали пък нямаше някакъв в Делауеър, наблизо до изоставен фермерски град? И къде бяхме сега?
Гледах Джуд право в очите.
– Успокой се! – наставлявах го аз. – Искам от теб да се фокусираш. Трябва да спреш колата. Нали помниш Саратога?
Ако трябваше да кажа само едно хубаво нещо за методите на тренировка в Лигата, то беше, че инструкторите бяха особено творчески настроени. Те сякаш имаха свръхестествени способности да отгатват в какви ситуации можем да се озовем, включително и практическо бягство, почти идентично с нашия настоящ сценарий. В тази симулация Вида, Джуд и аз все едно бяхме на Операция в Саратога и бяхме взети за заложници. Вида и аз бяхме успели да излезем от вана, но завършихме „мъртви“ – убити по време на бягството. Инструктор Фиоре ни бе обяснил всичко, което трябваше да сме направили, което включваше и участието на Джуд в нещо друго освен в треперенето отзад в колата.
Видях го как пое дълбоко въздух и кимна.
Когато бях пътувала със Зу, най-голямото препятствие, което се налагаше тя да прескача, беше контролирането на заложбите ù на Жълта. През по-голямата част от пътуването ни тя бе носила гумени ръкавици, за да не окаже влияние върху електрониката или самата кола, но два пъти бяхме станали свидетели на това как изгуби контрол, когато бе без тях и нищо не блокираше зареденото ù докосване. Джуд, от друга страна, беше трениран. Той бе имал предимството да бъде край други Жълти, които не бяха възразили да му помогнат. Макар и да тичаше със скорост, която бе десет пъти по-голяма от тази на хората около него, той съумяваше да контролира способностите си. Сценката на протеста беше първият път, когато го бях видяла да се подхлъзва. При това по такъв мащабен, ужасен начин.
Той затвори очи, а аз застанах на колене и се постарах да се задържа.
Усетих огромното набъбване на електричеството, почувствах как премина през косъмчетата на ръцете ми. Пращеше в ушите ми и затопли въздуха, докато не го нажежи до бяло.
Това бе прекалено много за акумулатора на колата, която дори не потрепна, преди да спре. Все едно се бе ударила в невидима стена. От силата на спирането бях захвърлена към предната решетка, а двамата от отряд „Пси“ извикаха объркани.
Но не го бях премислила добре. Колите по Източното крайбрежие бяха рядкост, предвид нечовешките цени на бензина и разходите за поддръжка. Просто бях предположила, че когато ванът спре, освен нас нямаше да има друг на пътя и щях да се справя някак си с тези от СОП – един по един.
Видях прииждането на бели фарове в същия момент, в който го забелязаха и двамата войници. Силата на удара от страна на камиона прищипа предната част на вана и ни запрати във вихрено и диво въртене. Въздушните възглавници експлодираха с миризма, напомняща горене. Ударих се в седалката срещу тази на Джуд, който пък падна на пода.
Ванът се изправи на десните си гуми и за части от секундата бях убедена, че ще започнем да се въртим и това ще е краят на историята. За щастие, автомобилът отново падна на четирите си гуми. Над съскането на димящия двигател и ругатните, които бълваше единият от СОП, чух как гумите на камиона свистят, докато той се плъзга в опит да спре.
– ... Флауърс! Флауърс!
Разклатих глава, мъчейки се да изчистя двойното си зрение и същевременно опипвах пода в търсене на Джуд. Не спрях, докато не попаднах на хърбавия му, топъл глезен и усетих как той потръпва в отговор. Жив! Беше прекалено тъмно, за да видя дали е цял.
– Флауърс! По дяволите!