– Ще си помагаме – казах му и го поведох в тъмнината.
Далечните точици на фаровете долу върху шосето не помагаха за отпускането на хватката на студа, който бе вкопчил пръсти в гърдите ми, докато бягахме. Продължавах да се надявам, че ще попаднем на кола, която бихме могли да използваме, но всяка от тези, които бяха изоставени в тази отсечка на пътя, или беше с мъртъв акумулатор или без бензин. След петминутно щурмуване през снега до колене в близката гора, вървейки покрай ръба на нещо, което си представях като магистралата за Масачузетс, най-после стигнахме до знака за разклона към Нютън, Масачузетс, и до още един, обясняващ как до Провидънс, Роуд Айланд, остават седемдесет и два километра.
Ето какво знаех за щата Роуд Айланд: намираше се южно от Масачузетс. Следователно щяхме да тръгнем към Провидънс. И оттам щях да търся знак за Хартфорд – единствения град, който познавах в Кънектикът, а после – за Ню Джърси. И така, благодарение на образованието си до четвърти клас, щях да сляза по Източното крайбрежие, поне докато не откриех някаква карта или кола.
– Чакай... – изпъшка Джуд, задъхвайки се да си поеме въздух. – Почакай. Чакай. Чакай.
– Трябва да се придвижваме по-бързо – предупредих го аз. Досега го влачех зад себе си, но ако се налагаше, щях и да го нося.
– Ей! – той отпусна тялото си и падна на колене. Изненадана от неочакваната му реакция, за малко да изгубя баланс.
– Хайде де! – сопнах се аз. – Ставай!
– Не! – извика той. – Не и докато не ми кажеш къде отиваме! Бартън сигурно ни търси цяла нощ.
Магистралата бе обрамчена от всички страни с хълмове и падини от гъсто наредени дървета, но въпреки това пак бяхме доста на открито. Всеки път, когато преминаващ камион ни окъпеше в бялата си светлина, се стягах наново.
Поех дълбоко въздух.
– В теб ли е паникбутонът ти? – попитах. – Джуд... погледни ме! В теб ли е още?
– Защо? – попита ме той, опипвайки джобовете на панталоните си. – Мисля, че да. Но...
– Хвърли го!
Дебелите му вежди се бяха сключили, а носът му бе зачервен и течеше от студа. Той използва свободната си ръка, за да го избърше с палтото си.
– Руби, какво става? Моля те, кажи ми!
– Хвърли го! – повторих аз. – Няма да се връщаме в Ел Ей. Поне засега.
– Какво? – Джуд прозвуча като малко объркано дете. – Ама ти сериозно ли? Ние... ги напускаме ли?
– Някой ден евентуално ще се върнем – успокоих го аз, – но преди това имаме да завършим друга специална Операция. А сега трябва да продължим да вървим, за да не ни намерят.
– Кой ти я възложи? – попита Джуд. – Кейт ли?
– Агент Стюарт.
Джуд не изглеждаше особено убеден, но за момента поне го изправих обратно на краката му.
– Трябва да възстановя информация от един от неговите източници – обясних, като се опитвах да придам на мисията възможно най-мистериозен и опасен вид. И се получи. Нервният му поглед бе заменен от такъв, изпълнен с интерес. Долавях и леко, набъбващо вълнение. – Въпросът е от жизнено естество за Лигата, но не можех да кажа на Бартън истинската причина за изчезването ни. Трябваше да измисля начин, чрез който да си подсигуря отсъствието на Роб, когато се завърнем.
– Трябваше да ми се довериш! – възмути се Джуд. – От самото начало. Аз щях да се справя.
– Това е класифицирана информация. Засекретена Операция – добавих аз. – При това опасна.
– Тогава защо, по дяволите, ме взе с теб? – попита той.
– Защото, ако сега се върнеш при тях, те ще те убият точно като Блейк.
Почувствах се засрамена – усещането се промъкна зад мен и ме хвана за гърлото. Бях го отвела със себе си, без да му дам право на избор, а после омекотих истината, за да го накарам да приеме реалността възможно най-лесно. Не бях ли намразила Кейт именно за това, че постъпи по абсолютно същия начин с мен? Дали пък тя не се бе нуждаела отчаяно от моето съгласие, така както сега аз търсех това на Джуд?
Той отново се забави и ме погледна, сякаш никога не ме беше виждал.
– Бил съм прав – прошепна той. – Затова е избрал именно мен. Прав съм бил!
– Да – признах аз. – Беше.
Джуд кимна, мърдайки челюстта си напред и назад, опитвайки се най-после да изкара думите оттам. Най-накрая бръкна в якето си и извади познатия черен бутон, който захвърли настрани.
– И без това не работеше – промърмори и се издърпа от захвата ми. – Нали изпържих колата и всичко в нея...
Вярно бе. Разбира се. Проследяващите устройства в дрехите му също не функционираха.