– Добре – каза той, ала този път с по-уверен глас. Това беше онзи Джуд, на когото разчитах, онзи, който смяташе, че всички Операции са точно толкова готини, колкото тези във видеоигрите, на които играеха с Блейк и Нико.
Пресегнах се и изтръсках снега от косата и раменете му.
– Ще трябва да изпълняваш точно каквото казвам, ясно ли е? Ще изчезнем напълно от мрежата и никой не бива да знае къде сме. Нито Кейт, нито Вида или пък Нико. Ако ни намерят и ни върнат, ще ни отнемат всякакъв шанс, който имаме, за да завършим успешно тази Операция и да превърнем отново Лигата в безопасно място.
Обясних му цялата задача максимално бързо и просто. Всичко – от това за къде сме се запътили в момента до планираното от Роб и приятелчетата му. Дадох му и частица от истината: как бях пътувала известно време с Лиъм, но се бяхме разделили, преди Кейт да ме върне и аз да загубя следите му.
Наистина ли щеше да е ужасно да му стоваря цялата истина? Бях изненадана, че част от мен беше изкушена просто да поговори за тези няколко последни ценни мигове в тайната квартира. Това просто... нямаше никакъв смисъл. Да усложня всичко, като му разкрия момента на сбогуването. Исках само аз да живея в него, да мисля за него и да мечтая за него. И ако трябва да сме честни, за да успеем в мисията, имах нужда Джуд да вярва безпрекословно в мен – повече откогато и да било досега. Ако му кажех какво съм сторила с Лиъм, от тук нататък всеки поглед, който той щеше да ми хвърли, щеше да е обладан от страха дали нямаше да извърша същото и с него. Ако въобще се престрашеше да ме погледне...
Това бе хлапето, което бе седяло до мен по време на всяко хранене, когато половината от Лигата бяха прекалено ужасени дори да ме погледнат в очите. Той дори не трепваше, когато го докосвах. Чакаше ме винаги да се прибера от Операция, за да е сигурен, че съм в безопасност. Колкото и досадно да ми бе изглеждало това тогава, никога не се бях замисляла над въпроса какво щеше да е, ако изведнъж го загубех. Него.
Джуд изслуша всичко с нетипично за него спокойствие. Въобще не реагира, когато му казах какво имаше на флашката, която бе останала в Лиъм. Първоначално реших, че е престанал да ми обръща внимание, но накрая той кимна и каза просто:
– Добре.
– Какво не е наред? – попитах го аз. Напълно осъзнавах колко глупав беше този въпрос. Какво беше наред? – Ти добре ли си? Нищо не си си ударил, изкълчил или счупил, нали?
– Ооо, ъъ, не. Перфектно съм. Поне съм още цял – той почука по челото си. – Просто се чудех...
– За какво? – прекъснах го аз.
– За преди. Искам да кажа преди – преди – той се обърна и ме погледна. – В твоя лагер налагало ли ти се е често да се сблъскваш с отряд „Пси“? Просто... държа се толкова спокойно. Не ме разбирай погрешно, когато се запали и премина на „Изчезвай!“, беше доста епично, но като цяло ти въобще не изглеждаше изплашена.
Веждите ми се повдигнаха.
– Мислиш си, че не ме е било страх?
– И мен не ме беше страх! – добави бързо Джуд. – Просто изведнъж се замислих за периода отпреди да дойдеш в Щаба...
– Да не се опитваш да разбереш какво точно съм правила, преди Кейт да ме доведе?
– Ами, да – отвърна той. – Всички се чудехме. Имаше слухове, ама човек доста трудно можеше да повярва в тях.
– Сериозно?
– Сериозно. – Щом видя, че разпитът му беше като еднопосочна улица, водеща към Мълченград, САЩ, промени предмета на разговора непохватно, така както само той умееше. – Вярваш ли, че учените наистина са открили какво го е причинило? – попита Джуд. – Идиопатичното тинтири-минтири?
– Остра младежка идиопатична невродегенерация – услужливо го уведомих. Или казано по-просто, причината, поради която мнозинството от нас умряха, а останалите се превърнаха в изроди. Как въобще бе успял да забрави какво означава това съкращение.
– Добре, както и да е – отвърна той. – Боже, представяш ли си какво би могла да направи Лигата с това?
Можех да доловя надеждата, прокрадваща се в гласа му, и усетих как сърцето ми малко се пропука. Как да му кажа, че щеше да е истинско чудо, ако въобще успеехме да намерим Лиъм, да не говорим за това флашката да е все още в него.
– Аз много мисля за тези неща – призна си той. – А ти? Има много неща, които не разбирам, а Кейт и другите не ми дават никаква информация, която да ми помогне, но е готино да си представяш, че мозъците ни са мутирали някак си. Искам да кажа, че щеше да е още по-забавно, ако знаехме как и защо се е случило това, но и така си е интересно.
Аз размишлявах много по този въпрос по време на престоя си в Търмънд, когато нямаше нищо друго особено, върху което да фокусирам собственото си нещастие. Прекарвах безброй дни в наблюдаване на долната част на леглото на Сам, чудейки се как и защо ни се бе случило това. Защо някои от нас бяха Зелени, други – Оранжеви, а трети – мъртви. Но почти от момента, в който Кейт ме изкара навън, се насилих да престана да разсъждавам върху въпроса. Имаше доста по-важни неща, върху които да се съсредоточа – като например да оцелея. Да не ме хванат отново. Лиъм, Дунди и Зу.