– Качвай се в колата – казах на Джуд, надзъртайки над рамото си. Той стоеше с отворена уста. – Имаме си шофьор.
Плюсовете от това да принудиш някого да те кара бяха двояки – тя не можеше да подаде оплакване, че колата ù е открадната, нито пък да съобщи регистрационния номер, а дори още по-хубавото беше, че можеше да плаща пътните такси и да спомага да ни пропускат през охранителните постове на Националната гвардия или полицията, изградени на границата на всеки град. След като премислих нещата, я заставих да ни отведе до най-близкия транспортен център. В един перфектен свят „Амтрак“ и множеството им железопътни линии все още щяха да съществуват, но икономическата криза успя да се погрижи да изложи на показ всичките им недостатъци и те издържаха само година, преди напълно да рухнат. Сега правителството имаше две електрички, които сновяха всеки ден нагоре и надолу до основните градове на Източното крайбрежие. Преди всичко придвижваха агенти от Националната гвардия, от Специален отряд „Пси“ или сенатори. Наричаха го Експреса на елита, а цената на билетите бе в пълно съответствие с името му.
Качването на влака щеше да е много по-рисково, отколкото карането на кола, но някак не можех да се отърся от кошмарното видение как на всеки петнайсет километра спираме, за да източваме бензин. Това щеше да изяде всеки ценен час, от който се нуждаехме. Бе възможно да извадим късмет и да се качим в почти празен влак – поне в рамките на няколко града. Ако започнеше да става твърде опасно или пък влакът започнеше да се препълва с нежелани очи, винаги можехме да се ометем по-рано. Измислила бях начин, чрез който да изчезнем.
– Пусни радиото, моля – казах аз. – На някой от новинарските канали.
Джуд и аз се бяхме свили зад двете предни седалки, заемахме празното пространство между тях и задните седалки. Малко бе трудно да стоя по този начин и все пак да се налага да се пресягам, за да я докосвам и да поддържам връзката. Поех дълбоко въздух, издърпвайки бавно ръката си, но все още се фокусирах върху блестящата свързваща линия между умовете ни. Може пък Кланси точно така да бе успял да достигне до способността си да не се нуждае от физически контакт, за да установи мисловна връзка с определен човек – като я е отпускал по малко повече всеки път.
Жената се подчини, а тонколоните зад главата ми оживяха с мелодията на запомняща се рекламна песничка. Невероятно! Все още рекламираха препарати за басейни, независимо от това, че голяма част от американците бяха загубили домовете си.
Тя превърташе каналите, като пропускаше музиката и статичния шум, докато накрая не стигна до монотонния глас на някакъв мъж.
– ... срещата на върха, наречена „Единство“, ще се проведе на неутрална земя в Остин, Тексас. Губернаторът на щата, който наскоро отхвърли обвинения в подкрепа на Федералната коалиция в Калифорния, ще бъде модератор на разговорите между няколко високопоставени членове на щаба на президента Грей и Коалицията, за да се види дали може да бъде постигнато единство между двете противостоящи правителства, спомагащо за завършването до Коледа на строежа на нов Капитолий във Вашингтон, окръг Колумбия. Ето какво каза президентът Грей за това събитие от историческа значимост.
Гласът се промени рязко от строгия тон на репортера до копринения, мелодичен глас на президента.
– След близо десетилетие на трагедии и страдания изразявам искрената си надежда, че този път ще можем да се разберем и да започнем да правим малки стъпки към обединението. По време на срещата на върха моите съветници ще представят няколко програми за икономическо стимулиране, включително такива за възраждане на строителната индустрия и завръщането на американците по домовете им, които е твърдо възможно да са загубили по време на икономическото бедствие от последните няколко години.
„Бедствие. Да бе...“
– Смяташ ли, че Грей най-после ще се откаже от президентския си пост, ако се съгласят на условията му? – попита Джуд.
Поклатих глава. Не познавах лично Грей, но знаех сина му Кланси. И ако той приличаше поне малко на баща си, то Грей определено имаше друг мотив, за да иска провеждането на тази среща на върха. Последното нещо, което би си пожелал, щеше да е загубата на власт.
Кланси. Ощипах се по горната част на носа си, принуждавайки тази мисъл да изчезне.
Най-близката гара на „Амтрак“ се оказа тази в Провидънс, щата Роуд Айланд – огромна сграда от бетон, която може и да е била красива, преди върху нея да оставят отпечатъка си времето и художниците на графити. Погледнах часовника, който бе вграден в самотното лице на кулата ù, но той или не работеше, или вече четвърта минута стоеше на 11:32, ако се съдеше по часовника в колата. На близкия паркинг имаше няколко автомобила, но поне три дузини хора се изсипаха от градския автобус, който се закотви с тътен на платното за спиране.