Докоснах рамото на жената и с изненада усетих как тя подскочи. Умът ù вече беше много тих и млечнобял като небето навън.
– Имаме нужда да ни купиш билети за влака до Северна Каролина, колкото се може по-близо до Уилмингтън. Разбираш ли?
Отпуснатата плът на бузите ù лекичко потрепна, когато тя кимна и разкопча колана си. Джуд и аз я наблюдавахме, докато се клатушкаше върху току-що навалялия сняг и се отправяше към автоматичните врати. Ако това сработеше...
– Защо ще ходим с влака? – попита Джуд. – Това няма ли да е опасно?
– Заслужава си – отвърнах аз. – Ако трябва да караме и да спираме за бензин, ще ни отнеме двойно повече време.
Махнах плетената шапка от главата си и му я хвърлих заедно с дебелия бял шал, който бях увила около врата си. Веднъж да седнем във влака, щях да го покрия с якето си, но дотогава... трябваше да намерим някой тъмен ъгъл.
Жената се върна по-бързо от очакваното. Вървеше с очи, забодени в земята, а в ръцете си стискаше нещо бяло. Тя отвори шофьорската врата и се намести на седалката, пропускайки струя смразяващ въздух.
– Благодаря ви – казах аз, когато тя ми подаде билетите. А после, след като и Джуд вече бе слязъл, добавих: – Много съжалявам за това.
Докато вървяхме към гарата, надзърнах само веднъж обратно към колата. Бях ù казала да изчака две минути и после да се върне у дома си. Много бе вероятно уморените ми очи или пък вихрещият се сняг помежду ни да ми играеха номера, но се заклевам, че когато прозорецът ù бе осветен от преминаваща кола, съзрях по бузите ù проблясък от сълзи.
Тя ни бе взела билети до Файетвил, Северна Каролина, което можеше да се намира и от другата страна на щата спрямо Уилмингтън. Нямах никаква представа. А още по-лошото беше, че часът на тръгване на влака бе обявен за 7:45 сутринта. Имахме прекалено много време за убиване и прекалено голяма възможност да бъдем разкрити.
Вътрешността на гарата въобще не беше така пищна, както фасадата ù. Имаше прекалено много бетон, за да може дори да се нарече красива. Намерих една пейка в ъгъла, гледаща към стена от изключени от тока аркадни игри, застопорихме се там и не помръднахме. За каквото и да е. Нощните влакове идваха и си отиваха. Зад нас се чуваше тътрене на крака, таблото за пристигащи и заминаващи тракаше, въртеше се и издаваше всякакви различни звуци.
Бях уморена и гладна. Край касата все още имаше отворена количка за кафе – единственото нещо, което стоеше между продавачите на билети и съня. Но пък нямах пари, а и не бях достатъчно отчаяна, за да използвам способностите си върху горкото момче, което бе принудено да се грижи за нея.
Джуд дремеше на рамото ми. От време на време говорителят превземаше колоните с информация за часа на заминаване или закъсненията на влаковете. Но периодите на тишина между тях като че ли нарастваха с всеки нов час, който посрещахме, чакайки. Започвах да съжалявам за взетото решение все повече и повече. Някъде около четири часа, точно когато се намирах на ръба на изтощението, бях обзета от съмнения. Дали когато стигнехме там – чудех се аз, – Лиъм все още щеше да е в Северна Каролина? Когато му се налагаше, той бе доста находчив. Докато ние стояхме тук или пък пътувахме, за да се доберем до него, той можеше да е изминал голямо разстояние.
На паркинга бях видяла доста коли. Вероятно умното решение включваше задигането на някоя от тях, като щяхме да се опитаме да избягваме будките за събиране на такси и пропускателните пунктове на Националната гвардия, изградени около по-големите градове. Не. Защото това щеше също да означава да бъдем забелязани от хилядите магистрални камери, които бяха инсталирани от правителството именно с цел да търсят деца като нас.
Вниманието ми не бе приковано от свистенето при отварянето на плъзгащите се врати, а от тежките стъпки. От време на време малки групи хора влизаха и излизаха от гарата, но имаше и голям брой бездомници, на които бе разрешено да преспят през нощта в отопляваното пространство, стига да заемеха някой ъгъл, а не пейка. Ала това тук звучеше като доста чифтове крака... гумените подметки на обувките им скърцаха при досега с плочките. С периферното си зрение мернах как продавачът на билети се поизправи.
Нуждаех се само от бегъл поглед през рамо, за да потвърдя усещането си. Черни униформи.