Сграбчих Джуд и го издърпах долу на пода, оставяйки пейката между нас и дузината униформени от СОП, които се събираха в центъра на гарата.
– По дяволите! – шепнеше Джуд. – Боже! Боже господи!
Сложих ръка на рамото му, придържайки го по-здраво до мен. Знаех какво си мисли – същите въпроси просветваха и из моя ум. Как ни откриха? Откъде знаеха, че ще сме тук. Как да се изплъзнем?
Във всеки случай отговорът на последния не беше да се шашкаме и паникьосваме. В един от онези редки, краткотрайни моменти, в които бях благодарна за уроците, преподадени ми в Лигата, си поех дълбоко въздух, успокоих се и започнах да преценявам ситуацията.
Имаше единайсет униформени агенти на отряда, които изпонасядаха по пейките до една от вратите, водещи към автобусите. Сред тях имаше две жени, които станаха да проверят мониторите. Косите им бяха прилежно сплетени и сресани назад. Мъжете пък изглеждаха току-що подстригани. По-важното бе, че в краката им бяха сложени единайсет камуфлажни мешки. Нямаше оръжия.
Някакъв мъж от центъра на групата се изправи и се изсмя силно, докато крачеше към автоматите за храна. Другите се запровикваха след него с поръчките си за чипс, дъвки или бисквити. Те не претърсваха района, не разпитваха и младежа, който продаваше билети. Бяха в униформа, но не бяха на работа.
– Това са нови попълнения – обясних на Джуд. – Хей, гледай към мен. Не към тях! Явно ще се качат на някой автобус, за да стигнат до местоназначението си. Не търсят нас. Трябва просто да си намерим някое тихо местенце, на което да поседим, докато дойде влакът ни. Нали?
Обърнах сe с гръб към войниците и започнах да оглеждам нашата част от залата, мъчейки се да открия някоя врата, която не е заключена, или пък коридор, който досега не бях забелязала. Почти не усетих как Джуд се скова отново край мен, но почувствах, когато подръпна плитката ми, извръщайки главата ми обратно към плъзгащите се врати, за да видя как Вида въвежда Бартън и останалите от Екип Бета в сградата. Всички бяха с нормални цивилни дрехи. Наблюдаваха агентите от СОП, които като че ли въобще не ги забелязаха.
„Какво прави тя тук? Какво прави който и да било от тях тук?“ Просто нямаше начин... Никакъв начин да ни бяха проследили...
– Боже мой! Боже мой! Божичко! – прошепна Джуд, вкопчвайки се в мен. Поне беше наясно каква бе опасността от това да ни върнат обратно в Щаба. Не се налагаше да му обяснявам отново, че Вида не е тук, за да ни помага. Огледах се трескаво от аркадните игри през гишетата на „Амтрак“ до близката женска тоалетна. Това бе в пъти по-зле от всичко, което дори аз самата можех да си представя. Една част от мен просто искаше да седне и да се отдаде на непреодолимото желание да избухне в плач.
Не си направих труда да разясня плана на Джуд, който вследствие на онова, което току-що бе видял, изглеждаше също на ръба на сълзите. План всъщност нямаше. Издърпах го, буквално го довлачих със себе си в малката тоалетна.
Отворих вратата с рамо и тя изскърца. В чакалнята нямаше прозорци или вентилационни шахти, по които да се покатерим, за да стигнем навън. Имаше една тоалетна, една мивка и никакъв друг път освен този, по който бяхме проникнали в нея. Протегнах се и изключих светлината, преди да залостя ключалката. Едва секунда по-късно вратата изтрака, тъй като някой я дръпна силно.
Седнах долу на пода и притиснах крака към гърдите си, опитвайки се да регулирам дишането си. Джуд се строполи до мен. Допрях пръст към устните си.
Не можехме вечно да се крием тук. Някой най-вероятно щеше да се усети, че тоалетната не бива да е заключена, и щеше да дойде с ключ. Затова започнах да броя... отброих четири минути наум. Спирах и започвах отново всеки път, когато чуех нечии ботуши да трополят наблизо.
– Хайде – прошепнах, принуждавайки Джуд да се изправи на крака. – Ще ни се наложи да тичаме.
Не изминахме и метър.
Вида се оттласна от срещуположната на нас стена, на която се бе облегнала, а веждите ù се вдигнаха заедно с пистолета в ръката ù.
– Здравейте, приятелчета – каза мило тя. – Липсвах ли ви?
Осма глава
Всяка дума, която умът ми пропускаше напред, бе ругатня.
– Какво правиш тук?
Триумфалната усмивка, която очаквах да видя, така и не се появи. Вместо това тя ме огледа набързо и изсумтя.
– Леле, инстинктите ти за установяване на опасност са настроени на висока бдителност, нали? А ми казваха, че ще е трудно да те открия.
Бавно издърпах пистолета от колана на панталона си и се прицелих внимателно. Накарах невидимите ръце в главата ми да се разперят, представяйки си как се втурват към нея и навлизат в мислите ù. Но... нищо. Абсолютно нищо.