– Колко сладко! – каза тя. – И аз имам един от тези!
Сърцата ни прескочиха по един удар, ала нито една от нас не помръдна. Тъмните ù очи ме изучаваха от горе до долу, както го правеше и по време на спаринг тренировките. Измерваше ме. Чудеше се дали наистина ще го сторя.
Никоя от нас не го видя да се помръдва, но в един момент Джуд се криеше зад мен, а в следващия вече беше до Вида с ръка на рамото ù.
– Наистина съжалявам за това.
Малка дъга синьо електричество полетя от закаченото за колана ù уоки-токи и удари нежно кожата на Вида – като опипващ почвата змийски език. Очевидно бе разбрала какво се кани да направи в същия момент, в който и аз го осъзнах, но не можа да се помръдне достатъчно бързо. Очите ù се подбелиха и тя рухна на земята.
– Боже мой! – казах аз, падайки до нея, за да проверя дали има пулс.
– Дадох ù малко енергия с обич – оправда се Джуд. Всяко косъмче по главата му бе щръкнало. – Тя ще се съвземе след минута. Руу, кажи ми само, че постъпих правилно. Не искам да я оставям тук. Не смятам, че трябва да продължим без нея, но тя нямаше да ни помогне, а ние трябва да открием Лиъм. Тя щеше да ни предаде, а той е важен...
– Постъпи съвсем правилно – успокоих го аз. – Джуд, благодаря ти. Благодаря ти!
– А сега какво? – прошепна Джуд, следвайки ме надолу по коридора до стая, обозначена със знак САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ.
Един бърз поглед наоколо ме информира, че тактическият отряд се бе разделил – половината бяха горе в стъклените офиси над нас, а другите се отправяха към влаковата платформа. Агентите, които все още не бяха проснати безжизнени на земята, бяха завързани заедно в обезсилен черен куп.
Преминахме през целия коридор и стигнахме до края, пропускайки за малко служител на гарата, който се готвеше да влезе в стаята за персонала. Очите ми бяха върху двойната врата в самия край на ивицата бетон... усещах се твърде уплашена от това, което щях да видя, ако откъснех поглед оттам.
Отворих дясната врата възможно най-тихо и направих жест на Джуд да ме последва. Тя се затвори с леко щракване. Отне ми две безценни секунди, за да разбера, че гледаме към автобусния перон, и още две, за да забележа възрастния мъж с флотска униформа, който се появи бързешком иззад ъгъла с огромно мокро петно от кафе върху дрехата си.
Всяка кост в тялото ми стана куха. Хванах ръката на Джуд и го придърпах по-близо. Мъжът едва не се сблъска с нас, а и без това вече широко отворените му от паниката очи се разшириха още повече, когато ни огледа. В продължение на един дълъг, ужасяващ момент никой не каза нищо. Чуваше се само пукотът от стрелбата вътре в гарата и стържещият звук от автомобилни гуми, долитащ от паркинга от другата страна на сградата.
Вдигнах ръка към него по инстинкт, но Джуд я хвана и я натисна надолу.
– Те...? – мъжът, който според табелката се казваше Анди, се затрудняваше с оформянето на думите. – Те войници ли са?
– Искат да ни хванат – информира го Джуд. – Моля ви, можете ли да ни помогнете?
И тогава Анди направи нещо, което абсолютно не очаквах да стори.
Той кимна.
През първите двайсет минути от пътуването, докато гарата, СОП и Вида все още се открояваха в огледалото му за обратно виждане, ние се возехме в багажното отделение в долната част на автобуса. Бе доста студено и неудобно да бъдеш подмятан по този начин тук, долу. Пързаляхме се по хладния метал при всеки завой – свити на колене и напълно объркани. Оставих Джуд да прокара ръка през моята, като пробвах да добавя малкото си телесна топлина към неговата.
Той нещо си мърмореше под нос. Усетих, че клати глава. Къдриците му докоснаха рамото ми. Накрая, когато пътят притихна, успях да чуя какво си повтаря.
– Тя никога няма да ни прости.
– Кой? – попитах, стискайки го за рамото. – Кейт ли?
– Не. Вида.
– Джуд... – започнах аз. Вината се бе настанила за рекордно кратко време.
– Постъпихме с нея така, както е направила и сестра ù – обясни ми Джуд, като ме прекъсна. – Ние я изоставихме. Тя ще ни намрази за вечни времена.
– Ти за какво говориш?
Той се обърна отново към мен, търкайки очи с горната част на ръката си.
– Нали знаеш за Кейт? Как тя беше служителят от СЗД, отговарящ за нас?
Нещо тежко и лепкаво се издигна в стомаха ми.
– Нали си чувала? – каза бързо той. – Служба за защита на децата? Е, може и да не си.
– Ти и Вида... и двамата ли?
– Да – отвърна той. – Ама наистина ли не знаеш за това? Кейт никога ли не ти е казвала какво е правила?
Не, но пък и аз така и никога не бях попитала.
– И тя ви изведе от тези сиропиталища и ви закара в Лигата ли?