– Общо взето – той се облегна на вратата, а при следващия завой започна наново да се плъзга надалеч от мен. Сега вече се напрягах, за да го чуя. – Когато се появи ОМИН, много от децата бяха предадени от сиропиталищата, в които живееха. Поне онези, които не бяха умрели. Положението и без това бе доста скапано, тъй като дори нямаше кой да поиска телата им и да ги погребе... или да направи нещо подобно. Кейт каза, че доста от колегите в службата ù не са успели да открият какво се е случило с децата, за които са отговаряли. Тя ме намери, преди да ме предадат за награда или да ме вземат за Събирането.
Събирането представляваше серия от масови подбори на оцелели от ОМИН, които все още не бяха изпратени в лагери. Всички родители, които усещаха, че не искат повече да се грижат за изродските си деца или пък желаеха те да бъдат вписани в „рехабилитационните“ програми на лагерите, просто трябваше да ги изпратят на училище, откъдето СОП минаваха и ги прибираха. Това бе първото организирано прибиране на деца. Следващата стъпка бе насилственото им вкарване в лагери – без значение дали родителите им искаха да се махнат, или пък не. Принудително Събиране.
– Тези времена са били доста страшни.
Долових как повдигна рамене, но се затрудни да извади на бял свят следващите си думи.
– Ами... Поне свърши. При всички положения беше по-добре, отколкото да си вкъщи. Баща ми е истински победител.
Насочих погледа си към пътя. Начинът, по който го каза, с тази престорена веселост...
– А Вида?
Все едно завъртях ключ някъде вътре в него или просто вече бе прекалено изтощен, за да продължава да държи всичко заровено.
– Не знам нищо за семейството ù. Но тя имала по-голяма сестра на име Надя, която известно време се е грижела за нея. Кейт не успя да я открие. Явно са се били подслонили в някаква сграда. Вида се събудила една сутрин, за да установи, че сестра ù я няма, а около нея са агенти на отряда „Пси“. Тя смята, че сестра ù се е обадила да я предаде, за да вземе парите от наградата.
– Как тогава Кейт е успяла да стигне до нея? – попитах аз.
– От отряда били събрали в един автобус около десет деца, които се готвели да изпратят на изток в лагера в Уайоминг, но Лигата се добрала до тях преди това. Чувала си за тази история, нали?
Всъщност наистина я знаех. Така от Лигата се сдобили с пет деца, с които си нямали идея какво да правят, затова започнали тренировъчната програма. Наясно бях, че Вида е в Лигата от доста време, но нямах представа, че тя е едно от Петте деца от Уайоминг.
– Еха.
– Нали?
Въобще не се сещах какво да кажа, затова се задоволих с едно:
– Съжалявам.
Джуд направи физиономия.
– За какво съжаляваш? Та ти нищо не си сторила. А освен това ние сме щастливци. Кейт е тази, която е преминала през най-големите трудности. Лично аз смятам, че тя така и не успя да преодолее загубата на децата. Особено на онези, които са умрели в пожара.
– Какво? – издишах аз.
– Била е отговорна да наблюдава някаква обща квартира – обясни ми Джуд. – Някои от децата започнали да проявяват признаци на „Пси“ способности и жената, която ги пазела, се побъркала от страх. Кейт не е сигурна дали някое от децата случайно не е причинило пожара, или пък го е направила самата жена. Доколкото знам, тя е била доста религиозна. Ама направо фанатично религиозна. Когато полицията я открила, започнала да им обяснявала как е свършила Божието дело.
– Това е... – нямаше дума, с която да опиша колко ужасно бе чутото, затова и не се опитах.
– Както и да е, това е цялата история – повдигна рамене Джуд. – Поне началото ù.
Задържах дъха си, когато автобусът спря на пропускателен пункт – поне по мои предположения – и някой, вероятно от СОП, се качи. Не можехме да чуем разговора, а само тежките им стъпки, които обхождаха по дължина напред-назад пътеката на автобуса над главите ни. Някой по-старателен войник щеше да поиска да се отвори и отделението за багаж, но бяхме пуснати и скоро единственият звук, който се носеше, беше ръмженето на пътя под нас.
Въпреки всичко, когато ни отби за проверка, служителят ни се извини няколко пъти. Имах намерението да му изтрия паметта и да продължим, но около нас нямаше коли. По тази отсечка от шосето нямаше нищо освен дървета и сняг. Трябваше да избираме между Анди и още един весел ден или два, отдадени на мотаене с Джуд из тази снежна приказна страна в търсене на цивилизация.
– Сигурен ли сте, че няма проблем? – Джуд и аз се бяхме настанили на една от предните седалки, за да може да оглеждаме по-добре пътя, по който напредвахме. – Може ли някак да ви се отплатим?