– Не ме разбирайте погрешно – отвърна Анди. – Това е впечатляваща загуба на бензин, но аз нямам нищо против от време на време да си го връщам на любимия ми работодател. Те ми отрязаха всички допълнителни придобивки още в секундата, в която нещата започнаха да се влошават, така че и аз самият не съм настроен много щедро към тях. Освен това пътуването надолу обичайно е доста празно, но аз трябва да закарам автобуса в Ричмънд, независимо от това дали имам пътници, или не. Пътуването в обратната посока обаче почти винаги е запълнено. Някои хора очевидно си мислят, че горе на север има повече работа, отколкото долу на юг. А вече никой не може да си позволи скапаните влакове...
През изминалия ден Джуд вече ми бе доказал около шест пъти точно колко е наивен, затова бе цяло чудо, че все още можеше да ме учуди с нехайството си. След няколко минути той се бе отдал на спокоен, доверчив сън. Все едно нямаше никаква опасност този шофьор на автобус да използва радиото си, за да ни предаде, или пък да ни закара в първия действащ полицейски участък, през който преминехме.
– Млада госпожице, изглеждате така, сякаш всеки момент ще изпаднете от тази седалка и ще се ударите в пода – каза Анди, като ме погледна в голямото огледало над главата си. – Може би ще обмислите дали да не последвате примера на приятеля си и малко да си починете?
Знаех, че се държа грубо, нeлогично и доста кисело, но задържах очите си върху радиото на автобуса и се намръщих. Анди надзърна надолу, следвайки погледа ми, и прихна да се смее.
– Умна сте – отбеляза той. – Но няма и как да е иначе, при положение че в дни като тези, а и на подобна възраст обикаляте наоколо. Ох, наближаваме пункт за плащане. По-добре залегнете.
Приплъзнах се надолу между металния ограничител и седалката, закривайки с одеяло спящото тяло на Джуд. Анди помаха в отговор на човека, който го беше пуснал.
Изведнъж... повече не можех да се сдържам.
– Защо ни помагате? – попитах го аз.
Той отново се изкиска.
– А ти как мислиш?
– Честно ли? – казах и се наклоних напред. – Защото смятам, че искате да ни предадете за парите от наградата.
Чувайки това, шофьорът на автобуса леко подсвирна.
– Трябва да призная, че това би било страхотна промяна. Странно как правителството успява да намира пари за подобни неща, а не може да си позволи никаква помощ за храна. – Той поклати глава. – Не, скъпа. Имам си работа. Свързвам двата края. Не се нуждая от гузна съвест или от кървави пари.
– Тогава защо? – продължавах да настоявам.
Анди се пресегна с лявата си ръка и издърпа нещо от таблото. Тиксото по краищата му се обели, без да протестира, сякаш бе свикнало да бъде вдигано и после отново залепвано на мястото си. Той ми го подаде, очаквайки да го взема.
От проблясващата повърхност на снимката ми се усмихваше малко момче с тъмна лъскава коса. Приличаше на десет или на дванайсетгодишно. Разпознах убитите цветове на фона зад него – училищен портрет.
– Това е внукът ми – обясни Анди. – Казва се Майкъл. Взеха го от училището му преди около четири години. Свързах се с полицията, правителството и училището, но никой не ми каза нищо по случая. Това важеше за всички. Не можех да пиша за това в интернет, освен ако не бях готов да ми спрат достъпа до него. Не можех да се явя по телевизията или да го разкажа във вестниците, тъй като Грей ги бе превзел всичките. Но някои от родителите в училището бяха дочули агенти на Специалния отряд „Пси“ да си говорят за място на име Блек Рок.
Избърсах остатъците от отпечатъци от повърхността на снимката и му я върнах.
– Права си – каза той. – Не съм напълно безкористен. Предполагам, че се надявам да можете да ми дадете някаква информация по въпроса. Може би вие знаете какво е или къде е това Блек Рок... и така ще сме квит.
Молбата, която се съдържаше в гласа му, ме спечели. Не можах да я оттласна от изникналата мисъл за баба ми, която също седеше и се чудеше какво ли се е случило с мен. Кожата около гръдния ми кош се стегна.
– Знам. Блек Рок е лагер в Южна Дакота.
– Южна Дакота! – Анди звучеше удивен. – Чак там? Сигурна ли си?
Бях повече от сигурна. Лигата имаше списък с всичките петнайсет лагера, в които бяха разпределени оживелите деца „Пси“. Някои бяха съвсем малки – с по няколко дузини деца. Други бяха реконструирани училища, които можеха да приютят стотици. И накрая, имаше и лагери като Блек Рок и Търмънд, които заради отдалеченото си местоположение бяха дом на хиляди.
Лагерът в Северна Дакота бе от специален интерес за Лигата заради слуховете, които се носеха за него. От времето, когато ОМИН вече бе официално призната болест, всички нови раждания трябвало да се регистрират в специална база данни. Тези деца следвало да се водят при местните доктори и учени всеки месец за провеждане на тестове с цел откриване и записване на каквито и да е „аномалии“. Всяко дете, което развиеше способности „Пси“, преди да навърши десет, беше вкарвано в специална изследователска програма, провеждаща се в Блек Рок. Останалите деца, ако успееха да оцелеят след ОМИН и отключеха способностите си на нормална възраст, бяха откарвани принудително и отвеждани в „нормалните“ рехабилитационни лагери.