– Може в някой момент да са го преместили другаде – казах аз. – Знаете ли какъв е той?
– Как така какъв е той? – попита Анди и се извърна към мен леко. – Той ми е внук! Ето такъв е!
Просто исках да разбера дали той е някой от по-опасните видове – Червен или Оранжев като мен. Да видя дали не беше възможно вече да е бил изтрит завинаги.
– Тези лагери... – започна Анди, прикривайки очите си от фаровете на преминаващ камион. – Знаеш ли какво са правили в тях? Ти самата виждала ли си такъв?
Погледнах странично към Джуд.
– Да.
– И те са те пуснали, защото са те оправили? – попита той, а надеждата в гласа му направо ми разби сърцето. – Сега по-добре ли си?
– Те не могат да ни оправят – отвърнах му аз. – Всички деца, които отведоха, не правят нищо друго освен да работят и да чакат. Аз успях да се махна, защото ми помогнаха да избягам.
Анди кимна, сякаш и той сам се бе досетил за това.
– Живеем в ужасни времена – каза ми след известно време. – И си напълно права да не се доверяваш на никого от нас. Това, което направихме... което им позволихме да сторят с вас, е срамно. Ужасно срамно нещо. И ние ще отнесем в гробовете си съзнанието за това. Но искам да знаеш, че на всеки човек, който би предал дете от страх или заради пари, се падат стотици и даже хиляди други, които ще се борят със зъби и нокти, за да задържат семейството си цяло.
– Знам.
– Просто... времената бяха толкова лоши, а и правителството постоянно повтаряше, че ако родителите не изпратят децата си да преминат през програмите, то те ще умрат като всички други. При това положение въобще не оставаше място за избор. Те са били наясно, че ние не можем да направим нищо, за да си ги върнем, и това ме убива. Убива ме!
– Хората наистина ли мислеха, че рехабилитационните програми ще помогнат? – попитах аз. Джуд се размърда на мястото си, опитвайки се да се нагласи по-удобно.
– Не знам, скъпа – отвърна Анди, – но допускам, че поне така са се надявали. Човек стига до нищото – без пари, без работа, без къща – и единственото, което му остава, е надежда. Но тя също е ценна стока. Съмнявам се, че все още някой вярва на лъжите им, но... какво можем да направим? Нямаме никаква информация. Разчитаме само на слухове.
И тогава осъзнах точно колко важно беше за мен да открия флашката на Коул... освен да намеря и Лиъм. През цялото време си бях мислила за нея като за малко пластмасово устройство, без да отделям особено внимание на стойността на това, което бе заключено вътре. Откриването на Лиъм беше от огромно значение за мен, означаваше всичко за мен, но да се добера до информацията на Коул... щеше да помогне на всички. Тя имаше потенциала да събере отново семейства и любими.
– Ще се постарая да изкарам всяко дете от всеки един лагер – казах аз. – Няма да се спра, докато всички не се приберат у дома.
Анди кимна, като задържа поглед на пътя отпред.
– Тогава сме повече от квит.
Разговорът замря, а радиото тръгна. Наблюдавах изгрева, цветовете, които озаряваха хоризонта в светлорозово, усещайки чак в стомаха си пълното си изтощение. Но все още не можех да си позволя да заспя.
Дръпнах коженото яке на Лиъм над мен като одеяло и почувствах как нещо падна покрай ръката ми от единия джоб. Двата билета за влака, които жената ни бе купила, се понесоха лениво към земята. Единият падна с лице нагоре, а другият – надолу.
ПАЗЕТЕ
Думата бе надраскана няколко пъти с химикалка на гърба на единия от билетите. Буквите бяха отсечени и назъбени, а с всяко ново дописване бяха станали по-тъмни и по-дълбоки.
Вдигнах ги и проверих и другия билет. СЕ
ПАЗЕТЕ СЕ
Очевидно не бях упражнила над жената такъв контрол, какъвто си мислех. Беше доста глупаво да се чувствам уплашена и притеснена, като се имаше предвид, че тя бе на стотици километри от мен, но не бях в състояние да спра да си представям най-лошото. Можеше да предупреди всички за терористите от задната седалка на колата си. Можеше да влезе в гарата, да изтича и да ни предаде на всеки преследвач в района. Можеше да получи наградата, както и задоволството от факта, че вече не сме на улицата и не можем да я заплашим.