Но вместо това бе постъпила така. И Анди бе постъпил така.
Скъсах билетите, преди Джуд да се е събудил и да ги е видял. Не исках да му давам погрешната надежда, че тези хора бяха нещо друго, различно от самотни пламъци на свещ в безкрайно море от тъмнина.
Джуд все още пееше – буквално пееше – възхвали за новия си герой Анди, когато видяхме първите знаци за Уилмингтън. Веднага след като ни остави близо до Ричмънд, шофьорът ни даде подробни инструкции за това кои магистрали да избягваме по пътя си надолу. В този момент бях прекалено объркана и раздразнена от забавянето, за да му благодаря. Но сега всеки чист път, по който летеше откраднатата ни кола, ме изпълваше с остър пристъп на разкаяние.
Уилмингтън целуваше Атлантическия океан от едната си страна и някаква река от другата. Изненадах се да видя колко подобен бе на частите от Вирджиния, които познавах – стила на къщите, начина, по който бяха проектирани кварталите. Дори и начинът, по който небето сивееше над покривите и се смрачаваше, докато накрая облаците не избухнеха и не започнеше да вали, бе същият.
Адресът, който ми даде Коул – „Уест Бакет Роуд“ 1222, Уилмингтън, Северна Каролина, – се намираше в малък квартал, наречен „Догуъд Лендинг“, и не бе далеч от нещо, приличащо на университетско градче. Това беше тихата част на града, заобиколена от заскрежени гори и изпълнена с множество празни парцели и разкривени, очукани табели ПРОДАВА СЕ. Избрах си една и паркирах до нея зеления фолксваген, който бяхме откраднали, след като се бяхме разделили с Анди точно пред него.
– Това ли е? – попита Джуд, вглеждайки се в най-близката къща.
– Не. Мисля, че е малко по-надолу – поех си дълбоко въздух, чудейки се как е възможно в едно вдишване да усещам и вълнение, и страх. – Искам да минем отзад, в случай че някой следи входната врата.
Нали това бе причината, поради която Лиъм и другите не се бяха прибрали директно по домовете си веднага след като бяха избягали от Каледония? Бях раздвоена по въпроса. Съветниците на Албан постоянно ни напомняха колко пренатоварени и недостатъчни бяха силите на СОП, но Лиъм си оставаше голяма риба. Така че какви бяха шансовете след девет месеца правителството все още да държи хора тук, които да следят родителите му?!
Боже. Родителите на Лиъм. Та какво, за бога, щях да им кажа?
Дадох знак на Джуд да ме последва покрай една от къщите. Повечето бяха тесни, едноетажни, със сиви полегати покриви и тухлени бели фасади. Придърпах Джуд по-близо до мен, докато напредвахме през дърветата и следвахме малката странична алея, вървяща покрай задните дворове на къщите.
Домът на Лиъм бе сгушен надълбоко в падина с дървета и беше на по-голямо разстояние от останалите къщи в квартала. Беше творение, подобно на тези около него – със сладки сини капаци на прозорците и дълга алея, водеща до гаража. Това, от което се нуждаех обаче, бе поглед към предната част.
Задържах Джуд и го накарах да се свие долу до мен. Наблюдавахме, търсехме охранителни камери, следи от стъпки или гуми. Очаквахме агенти под прикритие да се появят уж на разходка, докато всъщност патрулират из района.
– Изглежда ми... – започна Джуд, колебаейки се.
„Празна“, довърши умът ми. Изглеждаше така, сякаш у дома нямаше никого. А начинът, по който капаците бяха затлачени с есенни листа и мръсотии, ме караше да мисля, че те отдавна не бяха идвали тук.
– Може пък просто да са излезли да свършат нещо навън – предположи той.
– В четвъртък, в четири следобед? Съмнително е – дочу се нов глас зад нас.
Момичето бе змия. Нямаше друго обяснение за тишината, с която се плъзгаше по листата.
– Водач – каза Вида и кимна, преди да се наведе зад нас. – Джудит.
Джуд падна по лице.
– Ти какво... – започнах аз. – Ама как... – Не беше възможно просто да се беше досетила къде ще сме. Беше добра, но не беше чак толкова добра. Вероятно бях пропуснала някое проследяващо устройство, нещо...
– Яката на фланелката – каза Вида и посочи към Джуд. – Следващия път, като решиш да бягаш, постарай се да махнеш всички скапани проследяващи устройства.
– Проследяващи устройства? – повтори Джуд, гледайки ту едната, ту другата.
– Джуд изпържи колата – отговорих ù аз. – И всичко електрическо в нея.
Включително, както бях предположила, проследяващите устройства в дрехите му.
– Вероятно именно заради това завиват устройствата на всички Жълти в гума – каза тя, клатейки глава. – Господи! Не знаехте ли?